— Благодаря — отвърна той и взе атласа от протегнатата ръка на Спийди.
— Няма карти там отвъд, така че ти се придържай колкот можеш към пътищата в стария Ранд Макнали. Така ще стигнеш, дет си тръгнал.
— Добре — каза Джек и смъкна раницата си, за да пъхне голямата книга в нея.
— На другото не трябва да му търсиш място в туй смешно нещо, дет го носиш на гърба си — усмихна се Спийди, остави сандвича и се изправи с лекота. — Него можеш да го носиш дори в джоб. — Той бръкна с два пръста в левия джоб на ризата си. Това, което измъкна, стърчеше между пръстите му като една от Таритоновките на Лили и представляваше някакъв бял триъгълник. След миг Джек се сети, че е перце за китара. — Вземи го и го пази. Трябва да го покажеш на един човек и той ще ти помогне.
Джек повъртя перото в ръка. Никога не беше виждал подобно — от слонова кост, с изящна филигранна украса от преплетени линии и знаци, които напомняха някаква странна писменост. Само за себе си прекрасно, то едва ли можеше да бъде използувано по предназначение, тъй като беше твърде тежко.
— Кой е човекът? — попита Джек и пусна перото в джоба на джинсите си.
— С голям белег на лицето. Ще го видиш много скоро, след като попаднеш в Териториите. Той е един от стражите. Всъщност той е капитан от външната стража и ще те заведе нейде, за да видиш една дама, която трябва да видиш. Е, дама, дето наистина трябва да видиш, та да можеш да научиш и другата причина, зарад която си рискуваш главата. Моят приятел там отвъд ще разбере какво правиш и ще измисли начин да те заведе при нея.
— Тази дама… — започна Джек.
— Аха — отвърна Спийди, — знаеш я.
— Тя е кралицата, така ли?
— Добре я огледай, Джек. Ще видиш какво ще разбереш, когат я разгледаш. Ще ти стане ясно каква е тя, разбираш ли? И тогава ще удариш право на запад. — Спийди стоеше и го разглеждаше задълбочено, сякаш просто се съмняваше, че някога отново ще види Джек Сойер. После бръчките по лицето му се присвиха и той каза: — Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му. Старият Блоут може да открие накъде отиваш, ако не внимаваш, и разбере ли, ще те следва както лисица гъската. — Спийди мушна ръце в джобовете си и пак се втренчи в Джек, сякаш му се искаше да може да каже нещо повече.
— Намери талисмана, синко — рече накрая той. — Намери го и го донеси цял. Това ще бъде твоето бреме, но ти трябва да бъдеш по-голям от бремето си.
Джек се мъчеше да се съсредоточи върху думите на Спийди и примигваше срещу набразденото му лице. Човек с белег, капитан от външната стража. Кралицата. Морган Слоут, спуснал се по петите му като настървен хищник. В някакво царство на злото в другия край на страната. И едно бреме.
— Добре — въздъхна той и внезапно му се прииска пак да е в сладкарницата с майка си.
Спийди се усмихваше широко, топло.
— Тъй е, приятелче. Ще се справи Пътника Джек. — Усмивката му стана още по-широка. — Стана ли време да сръбнеш от специалния сок, как мислиш?
— Май да — отвърна Джек.
Той извади тъмната бутилка от страничния си джоб, развъртя капачката и отново погледна Спийди, чиито светли очи се впиха в неговите.
— Спийди ще помага, когат може.
Джек кимна, премигна и приближи гърлото на бутилката към устата си. Отвратителната, сладникава миризма, която се надигна от нея, сякаш накара гърлото му неволно да се свие в спазъм. Той наклони бутилката и вкусът и миризмата нахлуха в устата му. Стомахът му се сви. Той преглътна и неприятната, изгаряща течност се плъзна през гърлото му.
Още преди да отвори очи, Джек разбра от великолепието и свежестта на миризмите наоколо, че се е пренесъл в Териториите. Коне, трева, зашеметяващ аромат на сурово месо, прах. Самата свежест на въздуха.
ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят (I)
— Знам, че работя прекалено — каза Морган Слоут на сина си Ричард вечерта, когато говореха по телефона. Ричард използуваше обществения телефон в коридора на долния етаж на общежитието си, а баща му седеше на бюрото си на последния етаж на първата и най-сладка недвижима собственост на „Сойер & Слоут“ в Бевърли Хилс. — Но ще ти кажа, момчето ми, че много пъти човек сам трябва да свърши нещата, ако иска да ги види свършени както трябва. Особено сега, когато се отнася за семейството на починалия ми съдружник. Надявам се, че това няма да продължи дълго. Вероятно ще успея да уредя всичко за по-малко от седмица в проклетия Ню Хампшир. Ще ти позвъня отново, щом всичко свърши. И тогава ще си направим пак едно пътешествие с железницата, както преди. Сигурен съм, че трябва да има някаква справедливост, все пак. Имай доверие на твоя старец.