Освен това стават и катастрофи. Може ли някой да каже поне, че Джек Сойер ще доживее до двадесет?
— Е, крайно време е да се подпишат всички документи, да се оформят подробностите около собствеността, това са само формалности — каза Слоут на сина си. — Лили отдавна ме избягва и се крие от мен. Мозъкът й вече съвсем е омекнал, повярвай. Остава й по-малко от година живот. Така че не си ли направя труда да я видя сега и да я попритисна, тя като нищо може да се запъне и да набута всичко я в завещание, я в някой инвестиционен фонд, а аз не мисля, че майката на твоя приятел ще ме упълномощи да го управлявам. Ей, не искам да те отегчавам повече с моите неприятности. Само исках да ти кажа, че няма да си бъда вкъщи няколко дни, в случай че решиш да позвъниш. Изпрати ми писмо или някоя картичка. И никакво забравяне за влака, нали? Трябва да го направим още веднъж.
Момчето обеща да пише, да работи усърдно, да не се тревожи за баща си, за Лили Кавано или за Джек.
И по някое време, когато този послушен син стигне, да кажем, в горния курс на Станфорд или Йейл, Слоут ще го въведе в Териториите. Тогава Ричард ще бъде шест или седем години по-млад, отколкото бе самият той по времето, когато в тяхната първа тясна кантора в северната част на Холивуд побърканият Фил Сойер, надрусал се с трева и изпаднал в приповдигнато настроение, първо се бе озадачил, после побеснял (понеже Слоут бе сметнал, че Фил му се подиграва), й най-накрая заинтригувал партньора си (защото Фил Сойер със сигурност бе твърде здравомислещ, за да си съчинява сам всички тези фантасмагории за някакъв друг свят). И когато Ричард види Териториите, те ще направят това, ако синът му вече не го е направил сам — ще променят мнението му в негова полза. Даже един бегъл поглед в Териториите разклаща увереността на човека във всезнанието на учените.
Слоут прекара длан по лъскавото си теме, после доволно засука мустак. Гласът на сина му някак си подсъзнателно, смътно го бе успокоил. Докато изтънченият Ричард вежливо го следваше, всичко беше наред и всичко беше наред и всякакъв род неща просто бяха наред. В Спрингфийлд, Илиной, вече беше нощ и Ричард Слоут вървеше надолу по зеления коридор на общежитието към бюрото си и може би си мислеше за добрите дни, които бяха имали и щяха да имат отново, когато се качат във влака и направят една обиколка по крайбрежието на Калифорния. Той щеше да спи по времето, когато реактивният самолет на баща му ще пори въздуха високо горе, на неколкостотин километра на север, но Морган Слоут щеше да блъсне встрани пердето на прозореца си в първа класа и да се взира надолу с надежда за лунна светлина и разпръсване на облаците.
Искаше му се да се прибере незабавно, домът му бе само на тридесет минути от кантората, така че той би могъл да се преоблече, да хапне нещо, а може би и да си смръкне малко кокаин, преди да тръгне за летището. Но вместо това трябваше да се блъска по магистралата до Марина заради ангажимент с един клиент, който прекаляваше с капризите си и беше пред изтриване от картината, а после пък трябваше да се срещне с тълпа глезльовци, оплакващи се, че обектът на „Сойер & Слоут“ в горната част на Марина Дел Рей замърсявал плажа — все неща, които не можеха да бъдат отложени. Затова Слоут си обеща, че веднага щом се справи с Лили Кавано и нейното момче, ще започне да се отървава от клиенти в списъка си. Сега обаче трябваше да пържи доста по-голяма риба, сега трябваше да посредничи на цели светове и неговата комисиона не можеше да падне под десет процента. Когато се замисляше за миналото, Слоут се чудеше как е могъл да понася и толерира Фил Сойер толкова дълго. Неговият съдружник никога не бе играл, за да спечели, поне не сериозно. Той беше обременен със сантименталните си представи за лоялност и чест, опорочен от нещата, които се казват на децата, докато ги възпитаваш в началото, преди да дойде времето да им отвориш очите. Но станал напълно земен в светлината на новите залози, за които играеше сега, Слоут не можеше да забрави колко много му дължи семейство Сойер. При мисълта колко много наистина му дължи, гърдите го стегнаха като при инфаркт и преди да стигне до колата си, оставена на все още слънчевия паркинг отстрани до сградата, той мушна ръка в джоба на сакото си и извади смачкан пакет „Ди-Джел“.
Фил Сойер го бе подценявал и това още го измъчваше. Фил бе мислил за него като за някаква дресирана гърмяща змия, която може да бъде пускана от кафеза само под контрол, както бяха мислели и други. Обслужващият паркинга, селяк с оръфана каубойска шапка, го следеше с очи, докато обикаляше колата си и търсеше чукване или драскотина. Цигарата разтопи по-голямата част от огнената топка в гърдите му. Слоут усети, че яката му започва да лепне от пот. Онзи тъпак не беше толкова глупав, че да се обади. Слоут добре го беше скастрил с гръмка реч преди няколко седмици, когато откри мъничка драскотинка върху вратата на своето БМВ. По средата на проповедта си той бе забелязал, че зелените очи на селяка започват да потъмняват от гняв, и внезапен пристъп на радост го накара да се заклатушка към него, без да спира да го навиква, с тайната надежда, че онзи ще му посегне. Ненадейно селякът сви знамената и замрънка извинително, че може би тази дребна драскотинка се е появила на друго място. На паркинга пред някой ресторант, може би? Нали всички знаели как онези глупаци се отнасят с колите, пък и светлината нощем не била много добра, така че…