— Затваряй си вонящата уста — бе отвърнал Слоут. — Тази дребна драскотинка, както ти я нарече, ще ми струва поне два пъти повече от седмичната ти надница. Би трябвало да те уволня още сега и единствената причина да не го направя е, че съществуват два процента възможност да си прав, защото снощи на излизане от ресторанта може би наистина не съм погледнал под дръжката на вратата — може и да съм погледнал, ама може и да не съм, но ако някой път си позволиш отново да ме заговориш, позволиш ли си да кажеш нещо повече от: „Добър ден, господин Слоут“ или „Довиждане, господин Слоут“, ще те уволня толкова бързо, че свитки ще ти излязат.
И така, селякът го гледаше как проверява колата си и знаеше, че открие ли Слоут и най-дребната нередност, с него е свършено. Страхуваше се дори да се приближи, за да каже довиждане. Понякога от прозореца, който гледаше към паркинга, Слоут виждаше как онзи яростно трие някое петънце, пръски кал или нацвъканото от врабчета от покрива на колата му. И това си е управление, братко.
Когато излизаше от паркинга, той провери в огледалото за обратно виждане и забеляза на лицето на селяка изражение, много приличащо на онова, което Фил Сойер бе имал в последните секунди от живота си, там далече, в средата на нищото в Юта. Слоут се усмихна и продължи да се усмихва по целия път до магистралата.
Филип Сойер бе започнал да подценява Морган Слоут още от времето на първата им среща, когато бяха новаци в Йейл. Слоут си мислеше, че може би пък наистина си е бил за подценяване — топчест осемнадесетгодишен младеж от Акрън, тромав и непохватен, преизпълнен с безпокойства и амбиции, напуснал Охайо за пръв път в живота си. В онези дни, когато слушаше съучениците си да говорят непринудено за Ню Йорк, за „21“ и за „Сторк Клъб“, за местата, изпълнени със знаменитости, той се потеше, притеснен от усилията да прикрива невежеството си.
— Аз наистина харесвам центъра — подметна той веднъж толкова непринудено, колкото можа. С мокри длани и изтръпнали от стискане пръсти. (Когато се събуждаше сутрин в колежа, Слоут често откриваше, че дланите му са татуирани с драскотини, останали от впиването на ноктите му.)
— Кой център, Морган? — попита го тогава Том Удбайн.
Другите се изкискаха.
— Ами нали знаеш, Бродуей и Гринич Вилидж. И там наоколо.
Ново кискане, по-силно.
Той беше непривлекателно и лошо облечено момче. Гардеробът му се състоеше от два костюма, и двата с въгленовочерен цвят, и двата очевидно ушити за човек без претенции. Бе започнал да оплешивява още в горния курс и розовото му теме се провиждаше през късо подстриганата му коса.
Не, Слоут не беше красавец и оттам започна всичко. Другите го караха да се чувствува като свит юмрук и онези драскотини по дланите му бяха като отражения на душата му. Другите, а те всички си падаха по театъра като него и Сойер, имаха хубави профили, прибрани стомаси, непринудени и безгрижни маниери. Изтягаха се по креслата на апартаментите си в Давънпорт, докато Слоут с пот, стичаща се в очите му, стоеше прав,за да не би да измачка панталоните на костюма си и да ги лиши от още някой ден носене. Онези понякога приличаха на събрани на едно място млади богове, кашмирените пуловери се диплеха по раменете им досущ като Златното руно. Те бяха на път да станат актьори, сценаристи, композитори. Слоут се виждаше като режисьор, въвличаше всички останали в някаква мрежа от усложнения и замисли, която само той можеше да разплете.
Сойер и Том Удбайн бяха съквартиранти. И двамата се струваха на Слоут невъобразимо богати. Удбайн бе почти безразличен към театъра и се мотаеше в студентския им драматичен състав само защото и Фил го правеше. За разлика от другите позлатени възпитаници на частните училища, Томас Удбайн се отличаваше с абсолютна сериозност и целенасоченост. Той възнамеряваше да стане адвокат и вече сякаш притежаваше неподкупността и безпристрастността на съдия. (Всъщност повечето от познатите на Удбайн подмятаха, че той ще свърши като член на Върховния съд, което доста го притесняваше.) Удбайн беше лишен от амбиции, според представите на Слоут, тъй като се интересуваше много повече от това дали живее правилно, отколкото дали живее добре. Разбира се, той имаше всичко и онова, което по една или друга причина се отказваше на други хора, на него му се предоставяше веднага. И как би могъл той, толкова разглезен от щедростта на природата и приятелствата, да бъде амбициозен? Слоут почти несъзнателно възненавидя Удбайн и не можеше да се принуди да го нарече Томи.