ПЪТЯТ НА ИЗПИТАНИЯТА
ГЛАВА ШЕСТА
Павилионът на кралицата
1.
Назъбените като трион стръкове трева точно пред очите на Джек приличаха на високи остри саби — по-скоро биха съсекли вятъра, отколкото да се превият под него. Джек надигна глава и изстена. Той не притежаваше тяхното достойнство. Стомахът му още беше на топка, челото и очите му горяха. Успя да застане на колене, а след това се насили и се изправи. Дълга, теглена от коне каруца трополеше към него по прашния коларски път и човекът на капрата — червендалест брадат мъж, огромен като похлопващите зад гърба му дървени бурета, го зяпаше. Джек кимна и се опита да разбере възможно най-много за него, докато в същото време се мъчеше да изглежда като безделник, скатал се, за да подремне малко. Вече не му беше толкова лошо. Нещо повече, чувствуваше се много по-добре, отколкото когато бе напуснал Лос Анжелос, не само здрав, но и в пълна хармония с тялото си. Топлият ветрец на Териториите галеше лицето му с най-нежната, най-ласкава милувка и разнасяше силната миризма на сурово месо, която не успяваше да задуши съвсем неговия собствен свеж и приятен аромат. Джек прокара ръка по лицето си и се втренчи в коларя — първият жител на Териториите, изпречил се насреща му.
Ако човекът го заговореше, как би трябвало да му отговори той? А и дали тук говореха английски? И ако говореха, езикът като неговия английски ли беше? Джек се замисли за миг и реши, че ако използуват някакъв диалект, ще се преструва на ням.
Коларят най-после отмести очите си от Джек и подвикна на конете. Думите определено нямаха нищо общо с английския, говорен в Америка през 1980 година. Но може би човек точно така подвиква на конете си: „Дя! Дя-а!“. Джек отстъпи назад в тревата, проклинаше се, че не е успял да се изправи няколко секунди по-рано. Мъжът отново го погледна и изненада момчето с кимването си — жест нито приятелски, нито враждебен, просто установяване на връзка между равни. „Ще се радвам, ако и днес свърша работата си, братко.“ Джек отвърна на кимването, опита се да мушне ръце в джобовете си и за миг се сащиса. Коларят се засмя дружелюбно.
Дрехите на Джек се бяха променили. Сега носеше широки панталони от груб вълнен плат вместо кадифените джинси и жакет от мек син плат. Вместо копчета жакетът (или късо палтенце?) имаше мъжки и женски кукички. И той, и панталоните бяха изработени на ръка. Вместо кецове на краката му се бяха появили кожени сандали. Раницата му се бе превърнала в кожена торба, закрепена с тънка каишка през рамото му. Коларят беше облечен почти по същия начин — с късо палто от кожа, боядисвана толкова дълбоко и продължително, че цялата бе изпъстрена с преливащи се един в друг пръстени като дънера на някое дърво.
Каруцата мина покрай Джек — гърмолеше и вдигаше прах. От буретата се разнесе острият дъх на ферментирала бира. Зад тях имаше три неща, които отначало Джек взе за гуми на камион. Той ги помириса отдалече. Бяха съвършено гладки и в същото време миришеха прекрасно — с особена, фина миризма, която моментално го накара да изпита глад. Сирене, но сирене, неопитвано досега. Зад сиренето, най-отзад в каруцата, беше струпано какво ли не сурово месо и камара лигави вътрешности, които той не можа да определи, покрити от гъст слой мухи. Силната миризма на сурово месо го удари в носа и уби глада му, събуден от сиренето. Каруцата отмина, а той застана по средата на пътя и я загледа как се друса към билото на ниския хълм. После тръгна след нея на север.
Бе изминал само половината път по нанагорнището, когато отново забеляза върха на огромната палатка да стърчи неподвижно в средата на редицата веещи се знамена. Предположи, че трябва да стигне точно там. Отмина къпинака, където бе спрял последния път (като си спомни колко вкусни бяха, Джек пъхна две от огромните къпини в устата си), и видя цялата палатка. Тя всъщност представляваше голям, лъкатушен павилион с дълги крила във всички посоки, с порти и вътрешен двор. Джек инстинктивно разбра, че този летен дворец с ексцентрична структура също като „Алхамбра“ е надвиснал над самия океан. Малки групи хора се движеха през и около огромния павилион, насочвани от сили, могъщи и невидими като силовото поле на магнит. Малките групи се срещаха, разделяха се и отново се сливаха.
Някои от хората носеха ярки, разкошни облекла, но повечето изглеждаха облечени почти като него. Няколко жени в дълги лъскави бели рокли или роби маршируваха през вътрешния двор целенасочено като генерали. Извън портите се издигаше множество по-малки палатки и дървени колиби, които изглеждаха построени надве-натри. Тук също се движеха хора. Ядяха, купуваха или просто говореха, изглеждаха много непринудени и сякаш се разхождаха безцелно. Някъде там, в тази шумна тълпа, Джек трябваше да намери човека с белега.