Още пясък се смъкна навътре и започна да се върти. Сега това вече не беше трапчинка, а истинска фуния в пясъка, нещо като обърнат смерч. Яркожълтата обвивка на някаква дъвка се показа, после се скри, показа се, скри се и отново се показа. Всеки път се показваше отново. Докато фунията се уголемяваше, Джек прочиташе все повече от надписа й: „JU“, после „JUI“, после „JUICY F“. Фунията се разширяваше и пясъкът отново отхвръкваше от обвивката, бързо и грубо, сякаш враждебна ръка с едно дръпване смъкваше покривката на оправено легло. „JUICY FRUIT“ — прочете той, преди обвивката да изхвърчи нагоре.
Пясъкът се преобръщаше по-бързо и по-бързо със съскаща ярост. „Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — свистеше той и Джек го наблюдаваше отначало смаян, а после ужасен. Пясъкът се отваряше като огромно тъмно око,окото на чайката, която пусна мидата върху скалата, а след това издърпа живата й плът като ластик.
„Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — присмиваше му се със своя зловещ, сух и подигравателен глас пясъкът. И това не беше измислен глас. Нямаше значение колко много му се искаше, гласът само да му се причува. Той бе истински.
„Изкуствените му зъби изхвърчаха, Джек, когато онзи «ПАЛАВНИК» го удари, о, разлетяха се и изтракаха чудесно! Йейл не Йейл, дойде ли камионетката с надпис «ПАЛАВНИК» и избие ли изкуствените ти зъби, Джеки, с теб е свършено. А майка ти…“
И той отново тичаше като сляп, без да поглежда назад, с развяна над челото кестенява коса и широко разтворени, ужасени очи.
4.
Джек вървеше възможно най-бързо през мрачното фоайе на хотела. Атмосферата там забраняваше тичането. Беше тихо като в библиотека и сивата светлина, проникваща през високите тесни прозорци, омекотяваше и замъгляваше вече избелелите килими. Джек премина в тръс чак при рецепцията, но прегърбеният, с пепелив цвят на лицето администратор от дневната смяна избра тъкмо тази секунда, за да излезе от задната стаичка през извитата дървена арка. Администраторът не каза нищо, но ъгълчетата на вечно намръщената му уста увиснаха с още един сантиметър. Беше същото, както когато те хванат да тичаш в черква. Джек отри челото си с ръкав и се застави да измине оставащия до асансьора път с бавна стъпка. Натисна бутона, начумереният поглед на администратора го изгаряше между плешките. Джек го бе видял да се усмихва само веднъж тази седмица — когато позна майка му. Усмивката му бе приета с минималната стандартна учтивост.
„Предполагам, че човек трябва да е горе-долу толкова стар, за да си спомни Лили Кавано“ — бе казала тя на Джек веднага щом останаха сами в апартамента си. А имаше времена, и то не много отдавна, когато това, че е идентифицирана, че е разпозната заради един от петдесетте филма, в които бе играла през петдесетте и шестдесетте години (хората я наричаха „Кралица на второкласните филми“, а тя се определяше като „Любимка на зрителите от автокината“), от някой шофьор на такси, келнер или продавачка на блузи в „Сакс“ на булевард „Уилшир“, оправяше настроението й за часове. Сега дори това просто удоволствие бе пресъхнало за нея.
Джек потрепера пред непомръдващите врати на асансьора, отново чу невъзможния и познат глас да се извисява към него от въртящата се пясъчна фуния. За секунда той видя Томас Удбайн — солидният и уравновесен чичо Томи Удбайн, който бе смятан за един от настойниците му, за сигурна опора при трудности и обърквания — премазан и мъртъв на булевард „Ла Сиенега“, зъбите му, разпилени като пуканки в канавката на двадесет стъпки от него. Джек отново ръгна бутона.
„Побързай!“
После видя нещо по-лошо: двама мъже с безстрастни лица теглеха майка му към една чакаща кола. Изведнъж му се припишка. Подпря се с длан на бутона и прегърбеният чиновник зад рецепцията издаде слизест звук на неодобрение. Джек натисна с крайчето на другата си ръка онова магично място точно под стомаха и то намали налягането на мехура му. Вече можеше да чуе бавното бръмчене на слизащия асансьор. Затвори очи и стисна крака. Майка му изглеждаше несигурна, загубена и объркана, и мъжете я натикаха в колата толкова лесно, сякаш имаха работа с изтощено куче коли. Но това не ставаше в действителност, той знаеше, че е само спомен, част от който сигурно е бил един от сънищата наяве, и той се бе случил не на майка му, а на него самия.
Когато махагоновите врати на асансьора се плъзнаха встрани и откриха сумрачния интериор, а от олющеното огледало с кафяви петна надникна собственото му лице, тази сцена от неговата седма годинка още веднъж го връхлетя и той видя очите на единия от мъжете да стават жълти, усети как ръката на другия се превръща в нещо като лапа, твърда и нечовешка… Джек скочи в асансьора като боднат с вилица.