Не беше възможно. Сънищата наяве не бяха възможни, той не беше видял очите на мъжа да се превръщат от сини в жълти, и майка му беше фина и елегантна, нямаше от какво да се страхува, никой не умираше, а опасност беше това, което чайката означава за мидата. Той затвори очи и асансьорът се заизкачва с мъка.
Онова нещо в пясъка му се бе присмивало.
Джек се измъкна през пролуката веднага щом вратите започнаха да се разделят. Изтопурка покрай затворените муцуни на другите асансьори, зави надясно по облицования с ламперия коридор и затича покрай свещниците и картините към техния апартамент. Тук тичането изглеждаше по-малко светотатствено. Бяха наели 407 и 408 — две спални, малък кухненски бокс и всекидневна с изглед към дългия, равен плаж и безбрежния океан. Майка му бе свила цветя отнякъде, беше ги подредила във вази и строила около тях малката си колекция от снимки в рамки. Джек на пет, Джек на единадесет, Джек като пеленаче в ръцете на баща си. Баща му, Филип Сойер, на волана на старото Де Сото, което той и Морган Слоут бяха карали към Калифорния в невъобразимите дни, когато са били толкова бедни, че често им се е налагало да спят в колата.
Джек отвори вратата на номер 408, влетя във всекидневната и извика:
— Мамо? Мамо?
Цветята го посрещнаха, снимките се усмихваха, отговор нямаше. „Мамо!“ Вратата зад него се затвори с трясък. Джек усети, че стомахът му се свива. Втурна се през всекидневната към голямата спалня вдясно. „Мамо!“ Още една ваза ярки цветя с дълги дръжки. Празното легло изглеждаше колосано и изгладено, толкова твърдо, че изпусната върху него монета би отскочила. На нощното шкафче до него бяха подредени множество кафяви шишенца с витамини и други хапчета. Джек излезе с гърба напред. Видя как през прозореца една след друга го връхлитат черни вълни.
Двама мъже се показват от невзрачна кола, те също са невзрачни, мъчат се да я достигнат…
— Мамо! — извика той.
— Чувам те, Джек — обади се гласът на майка му зад вратата на банята. — Какво има, за Бога?…
— Ох — възкликна той и усети, че мускулите му се отпускат. — Ох, извинявай. Просто не знаех къде си.
— Къпя се — каза тя. — Приготвям се за вечеря. Мисля, че това все още е разрешено, нали?
Джек осъзна, че вече не му се пишка. Тръшна се в едно от твърдите кресла и облекчено затвори очи. Тя все още беше добре…
„Все още е добре засега“ — прошепна зловещ глас и Джек отново си представи как пясъчната фуния се отваря и се върти.
5.
На десетина километра нагоре по крайбрежното шосе, тъкмо преди да се влезе в Хамптън, те намериха ресторант, наречен „Замъкът на омара“. Джек бе дал твърде бегъл отчет за деня си. Той бе започнал да се отърсва от ужаса, изпитан на плажа, остави го да избледнява в паметта му. Келнер в червено сако, украсено с щампован на гърба му жълт омар, ги заведе до една маса край високите прозорци.
— Госпожата ще иска ли аперитив?
Лицето на келнера имаше студения като камък израз, характерен за персонала на курортите извън сезона. Докато го гледаше, Джек прочете във воднистите му сини очи раздразнение от неговото скъпо спортно сако и небрежно елегантната вечерна рокля на майка му и усети, че го пробожда един по-познат ужас: стана му мъчно за вкъщи. „Мамо, ако наистина не си болна, какво по дяволите правим тук? Този курорт е празен! Ужасяващ е! Господи!“
— Донесете ми едно обикновено мартини — каза тя.
— Госпожо? — вдигна вежди келнерът.
— В една чаша слагате лед — започна тя. — Върху леда пускате маслина. Върху маслината джин „Танкъри“. После… запомнихте ли дотук?
„Мамо, за Бога, не виждаш ли очите му? Мислиш се за очарователна, а той смята, че му се подиграваш! Не виждаш ли очите му?“
Не. Не виждаше. И тази липса на съпричастност, след като тя винаги бе имала остър усет за това как се чувствуват другите хора, беше още един камък, запратен в сърцето му. Тя се затваряше в себе си… за всичко.
— Да, госпожо.
— После — продължи тя — вземате бутилка какъвто и да е вермут и я навеждате над чашата. След това отново оставяте бутилката на полицата и ми донасяте чашата. Става ли?
— Да, госпожо. — Студените воднисти очи бяха втренчени в майка му, в тях изобщо нямаше симпатия.
„Ние сме сами тук — помисли си Джек и за пръв път осъзна това. — Господи, колко сме сами!“
— А за младия господин?
— Една кола — отчаян каза Джек.
Келнерът ги остави. Лили порови в чантата си и извади пакет „Хърбърт Таритоновки“ (бе ги нарекла така още по времето, когато Джек беше бебе, след това продължи да казва: „Я ми подай Таритоновките ей там от полицата, Джеки“, така мислеше за тях и сега). Запали една и остро изпусна дима на три пъти.