Този процес продължи доста време — всъщност докато баща ми почина. Дядо ми беше започнал да ме учи на фехтовка — в източняшкия стил, с една ръка и странично. Когато баща ми разбра за това, нае драгарски учител по боравене с меча, за да ми покаже фронтална сеч и метода с посичането с меч в едната ръка и кама в другата, което се оказа пълен провал, тъй като не ми стигаше силата да боравя дори с тренировъчния меч на драгарите.
Смешното е, че подозирам, че ако баща ми беше казал просто на Ноиш-па да престане, той щеше да го направи. Но баща ми така и не му каза; само ръмжеше и понякога негодуваше гласно. Смятам, че беше толкова убеден, че всичко драгарско е по-добро от всичко източняшко, че е очаквал и аз да съм убеден.
Горкият глупак.
Сетра Лавоуд заби очи в пода. Изражението й беше такова, каквото си навличам аз, когато се мъча да измисля по-деликатен начин да кажа нещо. После кимна, почти недоловимо, и вдигна глава.
— Знаете ли каква е разликата между един чародей и един магьосник?
— Мисля, че да — отвърнах.
— Малцина са тези, които могат да усвоят магьосничеството, некромантиката и други дисциплини така, че да ги съчетават ефективно. Повечето чародеи са от дома Атира или от дома Дзур. Лораан е от дома Атира.
— Кой?
— Лораан.
— Изобщо не съм чувал за него.
— Не сте. Не бихте и могли. Всъщност той така и не е направил нещо забележително. Той е изследовател на магията, като повечето чародеи атира. Ако това означава нещо за вас, открил е средствата, чрез които последните мисли на умиращия могат да се съхранят временно в определени флуиди. Опитваше се да изнамери по-сигурни средства да се общува с мъртвите чрез въвеждането на средствата на…
След още няколко минути загазих надълбоко в някакви описания на магии, толкова странни, че едва ли някога щяха да ми потрябват, затова я прекъснах:
— Чудесно. Нека да кажем просто, че е много добър в това, което прави. От мен какво се иска?
Тя се усмихна леко — устните й станаха много тънки и бели — и каза:
— Той притежава една определена тояга, или да го наречем жезъл, който съдържа определена некромантска особеност — душата на същество, което не е нито живо, нито умряло, не може да стигне до Плоскостта на Чакащите души, не може да стигне до Пътеките на мъртвите, не може да…
— Ясно. Тояга с душа в нея. Давайте нататък.
Мороулан помръдна в стола си и размърда челюст. Гледаше ме намръщен и предполагам, че се мъчеше да се сдържи. За пръв път ми хрумна, че май имат ужасна нужда от мен.
— Говорихме си с него надълго и широко, но той е твърдо решен да задържи тази душа затворена — каза Сетра. — Душата за него е източник на обилна информация, а тази работа е единственото, което го интересува. Между другото се е сдобил с нея скоро след Междуцарствието и нищо не може да го убеди да се откаже. Опитвахме се как ли не да го убедим да ни я продаде или да я разменим вече няколко недели, откакто открихме къде е тя. Търсим я от повече от двеста години.
Вече започнах да схващам, и между другото никак не ми хареса. Но рекох:
— Добре, продължете. Как се вмествам аз във всичко това?
— Искаме да се промъкнете в замъка му и да откраднете тоягата.
— Значи, мъча се да измисля по-учтив начин да ви кажа „що не вземете да се утрепете“, но ми е доста трудно — изсумтях.
— Въобще не се притеснявай с учтивостите — отвърна ми Сетра Лавоуд с усмивка, от която по гръбнака ми полазиха тръпки. — Аз умрях още преди Междуцарствието. Ще поемеш ли работата?
4.
Стиснах ножа, който бях носил толкова дълго и бях използвал толкова рядко. Онзи с дръжката от слонова кост и рубините в нея, и тънкото, тъпо острие от чисто сребро. Не беше толкова скъп, колкото изглеждаше, но пък изглеждаше много скъп.
Хванах го близо до върха, задържах го здраво между палеца и показалеца, след това коленичих, толкова бавно, че усетих как краката ми потрепериха. Също толкова бавно натиснах върха в земята. Спрях за миг и огледах пръстта. Беше черна, суха и фина, и се зачудих, че не го бях забелязал досега. Пипнах я с лявата си ръка. Потърках я между пръстите си. Беше направо на прах и много студена.
Стига. Отново се съсредоточих върху ножа и много бавно очертах руната на „получавам“. Руната, разбира се, беше на езика на магьосничеството, което беше безсмислено в този момент и на това място. Но ми осигури петно, върху което да съсредоточа вниманието си, а исках точно това. Очертах кръг около руната и оставих ножа встрани. Коленичих, огледах очертанието и зачаках мигът да се повтори.