— Като Барлън ли е?
— Не, Барлън е пълната й противоположност.
— Но са любовници.
— Кой ти го каза това?
— Драгарите.
— Е, може и да е вярно, но теб и мен това не ни интересува.
— Защо почиташ Вийр… богинята демон, а не Барлън?
— Защото тя е покровителката на земята ни.
— Вярно ли е, че обича кръвни жертвоприношения? Драгарите ми го казаха.
Той помълча малко, след което отвърна:
— Има други начини да я почиташ и да привлечеш вниманието й. В нашето семейство не правим кръвно приношение. Разбираш ли го?
— Да, Ноиш-па.
— Никога не бива да й принесеш в жертва нечия душа, нито на който и да е друг бог.
— Добре, Ноиш-па. Обещавам.
— Ще се закълнеш ли в това, обричайки силите си като вещер и кръвта си като мой внук?
— Да, Ноиш-па. Заклевам се.
— Добре, Владимир.
— Но защо?
Той поклати глава.
— Някой ден ще го разбереш.
Това бе едно от малкото неща, в които се оказа, че дядо ми не беше прав… Така и не го разбрах.
Телепортът обратно до кантората ми не се оказа по-приятен от друг път. Беше рано вечерта и играта шерийба в стаята между фалшивия дюкян и същинската кантора се вихреше в пълен размах. Мелестав си беше отишъл, затова помислих, че кантората е празна, докато не забелязах Крейгар, седнал зад бюрото на Мелестав. Лойош кацна на рамото ми и потърка главичка в ухото ми.
„Добре ли си, шефе?“
„Ами…“
„Какво има?“
„Трудно е да се обясни. Искаш ли да станеш крадец?“
— Как мина, Влад?
— Добрата новина е, че никой не ми посегна.
— И?
— И Сетра Лавоуд си е съвсем истинска.
Той ме зяпна, но не каза нищо.
„Добре де, какво стана все пак, шефе?“
„Ще стигнем и до това, Лойош“.
— Крейгар — рекох. — Това ще се окаже доста сложно. — Замълчах и помислих. — Добре, седни и се отпусни. Ще ти разкажа.
Щеше да е добре, ако можех да определя точния момент, от който престанах да се страхувам от драгари и започнах да отвръщам на боя, но не мога. Със сигурност беше преди да умре баща ми, а това стана, когато бях на четиринайсет. Гаснеше доста време, така че не беше някаква изненада и всъщност смъртта му не ме притесни особено. Беше прихванал някаква болест и не позволи на дядо да приложи знахарството си, тъй като беше вещерство, а той искаше да е драгар. Все пак си беше купил титла в дома Джерег, нали?
Абсолютна идиотщина.
Все едно, не мога да посоча точно кога започнах повече да мразя драгарите, отколкото да се боя от тях, но помня един случай — мисля, че трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет — когато обикалях по улиците с един лепип, скрит в гащите. Какво е лепип ли? Това е една много здрава пръчка или парче метал, увито с кожа. Кожата не му позволява да реже; използва се в случай, че не искаш да нанасяш рани, искаш само да насиниш някого. Вече можех да използвам рапира много добре, но дядо настояваше да не я нося. Казваше, че с това оръжие само ще си търся белята и че изваждането му ще е сигнал за бой до смърт, докато иначе може да се стигне само до нараняване. Изглежда, смяташе, че животът не бива да се отнема освен при крайна необходимост, дори и животът на едно животно.
Във всеки случай помня, че този път съвсем преднамерено тръгнах из някои райони, където обичаха да се мотаят гаднярчета от дома Орка, и да, те почнаха да ме предизвикват и, да, напердаших ги така, че им избих каймака. Мисля, че просто не бяха очаквали едно източняче да им отвърне, а при такъв бой един тежък железен прът доста променя нещата.
Но това не беше първият път, така че не знам. Пък и толкова ли е важно?
Отпуснах се в стола и казах:
— Крейгар, имам за теб един изследователски проект.
Той извъртя очи към тавана.
— Страхотно. Сега пък какво?
— Има един чародей. Казва се Лораан, от дома Атира.
— Изобщо не съм го чувал.
— Тогава се захващай. Трябва ми пълна скица на замъка му, включително наземен план и предположение къде точно си върши чародействата.
— Наземен план? На замък на чародей от дома Атира? Как мога да се добера до такова нещо според теб?
— Ти никога не си ми обяснявал методите си, Крейгар. Откъде да знам?
— Влад, защо винаги, когато станеш алчен, трябва аз да си рискувам кожата?
— Защото в този случай получаваш десет процента.
— От какво?
— От много и много.
— Викаш, че е повече от „доста“, а?
— Дръж се сериозно.
— Кой, аз? Добре, за кога го искаш? И ако ми кажеш „за вчера“, ще…
— За вчера.
— … трябва да побързам. Лимит в разходите?
— Без лимит.
— Подозирах. Е, до скоро.
Всъщност не знам кога точно съм убил драгар за пръв път. Когато се биех с тях, бях доста небрежен къде и колко силно ги удрям и знам, че неведнъж щом свършехме, един-двама драгари оставаха да лежат проснати на земята. Като си помисля как ги удрях понякога по теметата с моя лепип, бих се изненадал, ако никой от тях не е умрял. Но така и не го разбрах със сигурност.