Потънах в размисъл за следващия си ход и зачаках.
Много богатият мъж подкара фургона си нагоре по хълма към замъка. Замъкът всъщност представляваше единична постройка от червеникав камък, наполовина под земята. Другата половина беше кула.
Широко разпространено, но погрешно мнение е, че атира нямат врати за влизане или излизане от домовете си — идеята е, че ако някой не знае как да се телепортира, мястото му просто не е там. Това е почти вярно, само дето те не държат и слугите им да могат да се телепортират. Почти винаги има по една-две врати за доставчиците на онези стоки, които чародеите и магьосниците на цитаделата смятат за твърде унизително да мъкнат сами. Нали разбирате, разни тривиални неща — като храна, напитки или наемни убийци. Такива стоки се карат с фургони до специална площадка за доставки отзад, където ги приемат, всяка по различен начин.
Разбира се, убийци обикновено не се очакват и, както може да се надява човек, остават незабелязани. Тъжно е, няма спор, когато няма слуга, който да обяви за пристигането им. Нито пък могат да се представят сами, след като са скрити в някоя бъчва с надпис „Вино Зелени хълмове, ’637“.
Определено няма да бъдат представени и от един много богат и не по-малко уплашен текла, който ги доставя и който, предполага се, иска да поживее, за да се порадва на наскоро придобитото си богатство.
Никой нямаше наоколо, за да види всевъзможните унижения, на които бях подложен в процеса на разтоварване и складиране, така че ще ви ги спестя. Достатъчно е да кажа, че докато успея да се измъкна от глупавата бъчва, бях, за щастие, нито много пиян, нито съвсем пиян, ако ме разбирате.
Тъй че… навън. Протягаш се. Опипваш си оръжията. Протягаш се отново. Оглеждаш се. Не шумолиш с наземния план, понеже си го запаметил. Наистина си го запаметил, нали? Сега помисли — или е тази стая, или — онази стая. Тъй или иначе, вратата трябва да те изведе в коридор, който води към… сега не ми казвай: о, да. Добре. Мамка му. Какво, в името на всички богове на предците ти търсиш тук, все пак?
О, да. Парите. Скапано.
„Шефе, добре ли си?“
„Ще го преживея, Лойош. Ти?“
„Мисля, че ще го преживея“.
„Добре“.
Първата стъпка е да отворим вратата. Лораан може и да не е в състояние да засече, когато някой прилага вещерство, но няма да залагам живота си на това; във всеки случай не и докато не се налага.
Така че извадих шишенцето с масло от наметалото, отворих го, намазах пантите и пробвах вратата. Не, не беше заключена и да, отвори се тихо. Прибрах маслото, след като го запуших грижливо. Кийра ме беше учила на това. Разбирате ли, точно така убийците успяват да се промъкват толкова тихо… с хитрост.
В коридора нямаше осветление и също така не трябваше да има безразборно разхвърляни сандъци, поне според източника на Крейгар. Любимият ми тип врата (отключената) пазеше помещението, което бях избрал, за да прекарам следващите няколко часа до ранното утро, което си бях избрал. Още масълце и се озовах вътре. Вероятността някой да ме обезпокои в тази стая беше десет към едно. Ако все пак някой го направеше, Лойош щеше да ме събуди и щях да убия досадника. Спокойно. В случай, че всичко минеше кротко, Лойош щеше да следи времето и да ме събуди в подходящия час. Проснах наметалото, затворих очи и се отпуснах. По някое време заспах.
Град Адриланка обхваща по-голямата част от графството Бели рид, което представлява тънка ивица земя покрай южното крайбрежие. Името „Адриланка“ означава „хищна птица“ на тайния език на дома Орка, който вече никой не говори. Според легендата моряците, които за първи път видели червеникавите скали, помислили, че приличат на такава птица, с високо разперени яркочервени криле и свела глава до морското равнище, където Реката на залеза се врязва през сушата.
Ниската област около реката е мястото, където са вдигнати пристаните, докато по-голямата част от града е разположена високо над кейовете и навътре в сушата. Двете „крила“ на птицата вече не приличат много на крила, след като северното, наречено Стражата на Кийрон, е рухнало в морето преди няколкостотин години.
Южното крило разполага с много удобни места, от които можеш да наблюдаваш разбиващите се в скалите вълни, идващите и заминаващи кораби и други такива неща. Помня как седях на едно такова място, наблюдавах въпросните гледки и не мислех за нищо особено, когато един драгар — орка и вероятно моряк — се приближи към мен. Залиташе.
Извърнах се, погледнах го през рамо и реших, че е пиян. Мисля, че беше доста стар. Най-малкото, лицето му бе заприличало на сушена слива, което обикновено не се получава при орките, преди да са поживели поне две хиляди години.