Очите му се спряха върху мен и аз отстъпих няколко крачки от ръба на пропастта, поради инстинктивно недоверие към драгарите. Той го забеляза и се изсмя.
— Какво, мустак, днес не ти ли се плува?
И след като не отвърнах нищо, каза:
— Отговори ми. Искаш ли да плуваш, или не? — Не можах да измисля какво да кажа, затова си замълчах и само го гледах. Той се озъби. — А може би искаш просто да се разкараш оттук, преди да съм те пратил да плуваш, все едно дали го искаш, или не, а?
Всъщност не знам защо не си тръгнах. Определено се бях уплашил — мъжът беше много по-стар от гаднярчетата, с които обикновено ми се налагаше да се оправям, и при това изглеждаше много по-як. Но просто си останах на мястото и го гледах. Той направи стъпка към мен, може би просто да ме сплаши, та да побягна. Извадих лепипа от гащите си и го стиснах. Той го изгледа и се изсмя.
— Мислиш да ме удариш с това ли? Дай да ти покажа как се използват тия неща. — И пристъпи към мен с протегната ръка, за да ми го вземе.
Това, което съвсем живо си спомням, е студената тръпка в стомаха, щом осъзнах, че няма да му позволя да ми вземе оръжието. Това не беше пасмината хлапета, излезли за да направят поредната беля и да излеят по този начин злобата си заради каквото там ги е озлобило. Това беше възрастен мъж. Разбирах, че се посвещавам на нещо, което щеше да има дълготраен ефект, въпреки че в този момент едва ли щях да го определя така.
Все едно, щом ми посегна, го халосах отстрани по главата. Той залитна и се свлече на колене. Вдигна глава към мен и видях в очите му, че залогът вече няма да е кой кого ще набие, а че ще ме убие, ако не успея да го изпреваря. Той понечи да се изправи и аз пак замахнах. Не го улучих, но той падна на гръб, превъртя се и отново се надигна на колене.
Беше с гръб към пропастта. Когато се опита да стане, пристъпих и съвсем съзнателно го избутах с лепипа назад.
Пищеше толкова силно, докато падаше, че не можах да чуя плясъка. Пък и грохотът на разбиващите се в скалите вълни също беше силен.
Прибрах си лепипа и тръгнах право към къщи. Чудех се дали не трябва да изпитвам нещо.
„Хайде, шефе, време е за ставане. Дошли са шестима воини дракони и всички искат да се дуелират с теб. Хайде! Има един герой дзур, чука на вратата и пита за дъщеря си, по-добре да ставаме. Айде бе, шефе, събуждай се! Великото море на Хаоса току-що се премести в съседната стая и настоява да си намериш по-удобна гледка. Хайде, буди-буди“.
Събуждането посред нощ, в някакъв влажен килер, когато си сврян между ребра на кетна и буре с мас, с един гаден джерег-всезнайко, който дудне разни тъпи шегички в мозъка ти, не е нещо, което бих ви препоръчал.
„Добре, затваряй си човката, Лойош“.
Станах и се протегнах, притеснен от звука, който издадоха схванатите ми стави, макар че това беше тъпо. Опипах това, проверих онова. Преместих се до вратата и отделих няколко минути да чуя дали няма някой отвън. Открехнах вратата внимателно, макар да я бях смазал. После наляво по коридора, осемнайсет крачки, смазваме вратата, отваряме.
Намирах се в задното помещение на кухнята. Сутрешното готвене щеше да почне чак след два часа, а тук стража нямаше. Минах през кухнята и намерих вратата, която ми трябваше. Масло, отваряме, минаваме. Ако копелето беше малко по-бедно, всички тези врати щяха да са с кожени панти, с което е по-лесно да се оправиш. Или даже щеше да има само завеси. Масло, отваряме, минаваме. Първи пост.
Тази врата водеше към поднивата и се пазеше от двойка драгари, в добавка към магическите аларми. Магията беше проста и ясна. Общо взето — символична, а пък аз разполагах с нещо, което Лявата ръка на джерег нарича „устройство“, а един източен вещер би нарекъл „вълшебна вещ“, с чиято помощ щях да се оправя. Пазачите щяха да са по-трудни. Повече или по-малко стояха с лице към мен и за мое съжаление, бяха будни.
Убивам хора за пари и не обичам да го правя, когато не се налага. Но понякога просто няма друг начин. Огледах замислено стражите и се помъчих да измисля начин да избегна убиването им.
Не успях.
Малко преди това бях убил един лихвар, който, оказа се, беше скубал повече от онова, което му се полагаше от печалбата. Работодателят му беше много ядосан и искаше от мен „да го напра’иш за пример кучия му син“. Шефът уреди срещата с типа в една голяма претъпкана кръчма, в най-оживения час. Шефът не се появи; появих се аз. Когато жертвата ми седна, отидох право при него, мушнах кама в лявото му око и си излязох.
Това, което помня, беше вълната на реакция, която ме отпрати навън, щом посетителите на заведението забелязаха кръвта, тялото и цялото събитие. Никой от тях не можа да ме опише, въпреки че всички ме видяха.