Щях да забравя да смажа пантите, но Лойош ми напомни. От другата страна имаше площадка с няколко запалени лампи и стълбище, водещо надолу към три врати, всяка от които изглеждаше — оттук, отгоре — доста паянтова.
Заделих още петнайсет минути, докато затворя отново тежката врата. Можеше и да се окаже загуба на време; не можех да преценя. После вдишах няколко пъти, дълбоко и много тихо, и…
„Какво стана, Влад?“ В псионичната връзка обикновено се кара на малко име, понеже магията стои над всякакви вежливости, пък и без това бяхме минали на „ти“.
„Влязох през голямата врата“.
„Добре. Ще уведомя Мороулан. Ще държим връзка. Щом се докопаш до тоягата, ще разбием телепортната преграда. Дълго време няма да действа“.
„Така поне казахте“.
„И повтарям. Пази се“.
„Да бе“.
След като слязох долу, трябваше да избера врата. Нито една от вратите не изглеждаше заключена или омагьосана, тъй че избрах средната. Смазах пантите и я открехнах. Четиридесет и пет минути по-късно се намирах отново пред трите врати и бях много по-наясно какви видове морски раковини обича да колекционира Лораан, имах много добра представа какъв му е вкусът към произведенията на изкуството, но нямах по-добра представа къде е тоягата.
Зачудих се колко ли време остава, докато някой намери труповете или забележи, че пазачите не са на поста си.
Всичко това определено не ми харесваше. Пробвах с лявата врата.
Стаята беше осветена, въпреки че не можех да видя източника на светлина. Беше квадратна, със страна около четиридесет крачки и с още една врата срещу мен. Голяма маса, дълга, да речем, десет стъпки, се набиваше на очи по средата на помещението. От тавана се спускаха глобуси, излъчващи тесни лъчи светлина, съсредоточени над едно определено петно леко встрани, а близо до това петно имаше купчина дебели тежки томове. На масата имаше друг том, разтворен, с паче перо до него и изписан половин лист хартия. По масата се търкаляха малки блестящи камъчета. Три пръта — никой от които не отговаряше на описанието на онова, което търсех — бяха опрени на стената вляво, а на един пиедестал в края на масата беше поставено нещо като златна верига, изпъната във въздуха, освен единия край, който се опираше на пиедестала. На масата беше подпрян и един широк меч, чието присъствие тук сигурно щеше да ми се стори нелепо, ако не бях забелязал от мястото си, че е покрит с руни и символи. До другата стена имаше голямо корито, съдържащо сигурно нещо съвсем неестествено и на което са направени неописуеми неща.
В случай, че все още не сте се досетили, това беше работният кът на Лораан.
Огледах продължително пода, за да си избера най-безопасния път до отсрещната врата. Изглеждаше чист. Препратих наблюденията си на Сетра. Тя ги прие, но без коментар. Тръгнах много предпазливо и стигнах до другата врата съвсем безшумно.
Огледах за няколко мига вратата. Никакви магии, никакви резета, никакви аларми. Смазах пантите просто за всеки случай и я отворих. Намирах се в малко по-малко помещение, не толкова претрупано. Единственото по-забележително вътре се оказа нещо като куб, направен от оранжева светлина, със страна от около шест стъпки, точно в средата на помещението. В центъра на сияещия куб имаше бяла, дълга пет стъпки тояга. В единия й край почти успях да различа ръждивата звезда, за която ми бяха казали да гледам.
Това обаче не се оказа единственото нещо в стаята.
До куба от светлина, с лице към него, стоеше драгар. Той се вторачи в мен и аз се вторачих в него. Ей така се е запечатал в ума ми — с всичките му седем и половина стъпки височина, едър, с дебели вежди и червендалест, с дълга рошава червеникава коса, щръкнала във всевъзможни посоки. Беше стар, предполагам, но със сигурност не изглеждаше изнемощял. Стоеше изправен и стойката му ми напомни за Мороулан, преди за малко да ме нападне. Забелязах очертанията на мускулите под дебелата му бяла риза и кървавочервеното наметало, което носеше заметнато назад, придържано от рубинена тока, която ми напомни на тази на Сетра. Кафявите му очи бяха ясни и немигащи, но изражението му изглеждаше умерено любопитно — нито беше уплашен, нито ядосан.
Само ръцете му изглеждаха старчески — с дълги възлести криви пръсти, осеяни с малки белези. Представа нямам какво можеше да ги е причинило. Държеше тънка тръба, дълга около четири стъпки, насочена към тоягата в оранжевия куб.