Явно работеше до късно през нощта, че и чак до зори може би.
Почти със сигурност щях да го изпреваря, ако не беше забелязал, че влизам. Махна небрежно към мен и усетих, че не мога да се движа. Пред очите ми заплува черна мъгла… Казах: „Съжалявам, Сетра, обаче не се получи“. И не ме задържа нищо, докато потъвах в нищото и ме заравяха.
6.
Взирах се в треперливия заплетен танц на хоризонта и се мъчех да реша дали ми харесва и дали изобщо има някакво значение. Споходи ме мисълта, че губя разсъдък, и я избутах настрана. При подобни обстоятелства страхът да не би да си изгубиш ума не е нещо необичайно, главно защото понякога се случва. Но в момента просто нямах време да се занимавам с това.
Погледът ми беше привлечен от усукващия се околен пейзаж към руната, която, незнайно по каква причина, бях нарисувал на земята пред себе си. Примигах, но това, което бе приковало очите ми, не изчезна. Облизах устни.
Руната сияеше. Не бях я помолил да го прави, но не бях я помолил и да не го прави.
Събрах длани пред себе си, с пръстите навън, и нарисувах във въздуха друга руна, този път „призовавам“. Прецених какви съществителни мога да извлека от нея, потръпнах и почти изгубих контрол над заклинанието. Лойош ме издърпа обратно и отпуснах ръце в скута си.
Ритъмът все още беше с мен и пейзажът продължаваше да се поклаща и усуква, и руната продължаваше да сияе.
Мисля, че другият звук беше скърцане на зъби.
Бях останал в безсъзнание около двайсет секунди, доколкото мога да преценя. Едната буза ме щипеше от падането на пода, както и дясната ми длан.
Събудих се бавно и черните кръгове пред мен се разсипаха. Не съм толкова глупав да поклащам глава при подобни обстоятелства; очите ми се избистриха.
Лораан се беше облегнал на отсрещната стена и гледаше през мен, вдигнал двете си ръце. Извърнах глава и видях Мороулан, който сякаш се биеше с нещо невидимо, което се опитваше да го оплете. Във въздуха между тях святкаха искри — тоест точно над главата ми.
Спасяваха ме. О, небеса!
Тъкмо се опитвах да убедя тялото си да се задейства — поне да се измъкне някак от между двамата, — когато Лораан нададе някакъв вик, отблъсна се от стената и скочи към мен. Щях да му ръгна някой нож веднъж и завинаги, но той се срина върху мен преди да съм успял да се задействам.
На това му викат „да не си във върхова форма“.
Оказа се доста пъргав, особено за чародей. След като се стовари върху мен, продължи да се търкаля и накрая спря в стаята с Мороулан, както и с масата, меча, прътовете и всичко останало. Надигна се плавно и се озова лице в лице срещу Мороулан.
Последва малка суматоха — продължи около десет секунди и включваше пушеци, искри, огън и силен шум, а когато свърши, Мороулан беше с гръб към мен, а пък Лораан беше твърде далече, за да го стигне някое от нещицата ми.
Лойош, който до този момент беше толкова кротък, че почти бях забравил за него, попита: „Дали да не свием вече тоягата?“
О, да. Вярно. Тоягата. Нали бяхме дошли да я вземем.
Надигнах се леко изненадан, че краката още ме държат, и пристъпих към куба от оранжева светлина. Почнах да оглеждам магията по него и измърморих няколко ругатни. Не знаех какво представлява, нито как е изпълнена, но не беше трудно да се досетя, че няма да е безопасно да си пъхна там ръката; можех също така да се досетя, че да я разваля ще е много над възможностите ми. Зачудих се дали Мороулан ще е отворен да поеме тази работа. Обърнах се, за да го питам.
Бях почти на шестнайсет, когато реших, че съм достатъчно голям, за да пренебрегна съвета на дядо и да почна да си нося рапирата. Не бях много добър, но пък тя беше остра.
Бях я носил по-малко от една неделя, когато разбрах, че дядо ми все пак е прав. Връщах се към ресторанта от пазара. Като си помисля сега, един източняк с рапира на кръста, помъкнал кош, пълен с риба, месо и зеленчуци, трябва да е изглеждал малко абсурдно, но тогава не си го мислех.
Чух смях и видях две хлапета, горе-долу на моята възраст (разликата в бързината на растежа се отчита), облечени в цветовете на дома на Ястреба. Явно се смееха на мен. Навъсих им се.
Единият се изсмя по-силно и рече:
— Мислиш се за много опасен, нали? — Забелязах, че и той носи оръжие.
Викам му:
— Може и да съм.
А той:
— Ми що не ни покажеш колко си опасен?
Оставих коша на земята, влязох в близката уличка, обърнах се и извадих рапирата, с разтуптяно сърце. Двамата тръгнаха след мен и оня с оръжието поклати глава в насмешливо съчувствие. Беше доста по-висок от мен и сигурно имаше основание за самоувереността си.