Чух крясък, като че ли вдясно от мен, а след това видях, че Мороулан ме вдига. Дръпнах се боязливо от меча му, но той ме задържа. Лявата ми ръка продължаваше да стиска веригата.
— Хайде, по дяволите! Изправи се! Той призова за помощ, а вече от цяла минута се мъча да те вдигна. Трябва да се махаме оттук!
Успях да се надигна и видях Лораан. Ножът ми беше в корема му и имаше и една голяма рана, като от меч, в гърдите му, точно над сърцето. Приличаше на умрял. Мороулан държеше бялата тояга. Точно тогава около нас се появиха десетина фигури. Мороулан махна с лявата си ръка и стените изчезнаха.
Лежахме върху корав камък — на мястото, където за пръв път бях пристигнал на Дзур планина. Мороулан рухна на пода. Тоягата се изтъркаля настрана. Повърнах.
7.
Започнах да изпитвам леко замайване, но това трябваше да се очаква, тъй че можех да го пренебрегна, стига да не станеше още по-лошо. Изместих очите си от празното петно пред мен и огледах сияещата руна. След като руната беше тук, то обектът на желанието ми трябваше да е… там.
Докоснах петното и оставих лек отпечатък с пръста си. Вдигнах един от ножовете, които бях подредил — малкия и острия — и порязах лявата си длан. Защипа ме. Задържах я над дясната си шепа, докато събера няколко капки кръв; след това пуснах кръвта да закапе върху отпечатъка в пръстта. Тя попи моментално, но така беше добре.
Вдигнах стилета с дясната ръка, после го хванах и с лявата. На дръжката щеше да има кръв, но това нямаше да навреди; можеше дори да помогне. Да нанесеш удара мълниеносно беше точно толкова важно, колкото когато нанасяш удар по жив човек. Само че това беше по-лесно, защото можех да не бързам.
Моментът беше подходящ. Забих оръжието в земята, в изкопаното, в кръвта.
Видях, макар и само за миг, бяла стена, а ушите ми се изпълниха с непонятен рев и усетих миризмата на току-що набран магданоз. После всичко изчезна и останах само с ритъма, сияещата руна и странния пейзаж. И в добавка — с чувство за нещо изпълнено.
Връзката бе изкована.
Започнах да нагласям ума си за следващата стъпка.
Добрахме се до библиотеката и седнахме. Затворих очи и се отпуснах. Лойош посъска на Мороулан — общо взето изглеждаше поизнервен. Аз бях с леко поомекнали колене, но иначе не бях съвсем зле, като цяло. Мороулан току поглеждаше Лойош, сякаш не му беше много ясно като как да го възприеме. Това общо взето ми допадаше.
Сетра Лавоуд дойде, поклони ни се и хвърли един поглед на Лойош, без да прави някакви забележки по присъствието му. Слугата й, чието име се оказа Чаз, влезе, излезе и пак влезе с освежителни напитки. Лойош се беше вторачил в Тъмната дама на Дзур планина.
„Шефе, това ли е тя? Сетра Лавоуд?“
„Мда. Какво ще кажеш?“
„Ама тя е вампир бе, шефе!“
„Мислих за това. Но е добър вампир или…“
„Срещали ли сме я вече?“
„Мм, Лойош, мисля, че щяхме да го помним“.
„Да бе, прав си“.
Докато ставаше всичко това, въпросната дама протегна ръка към Мороулан. Той й подаде тоягата, тя я огледа за миг и рече:
— Нда, наистина има някой вътре. — Докато го казваше, Чаз влезе пак, погледна накриво към тоягата и продължи да ни сервира. Какво пък, щом можеше да гази през трупове, можеше да пренебрегне и лица, натикани в тояги, поне според мен.
— Тя ли е? — попита Мороулан.
— Ей сега ще ти кажа.
Поседя малко така, затворила очи. В един момент Чаз пристъпи зад нея с един парцал и обърса челото й — не бях забелязал, че се е изпотило. Все така без да вдигне глава. После Сетра обяви:
— Отговаря на изпитанията. Тя е.
— Добре — каза Мороулан.
— В такъв случай ще започна да работя по това. Чаз, отвори ми, моля те, Западната кула.
След като слугата излезе, без да отговори или да се кланя учтиво, Мороулан каза:
— Дали да не помоля Некромантката да намине насам? — Не ми стана много ясно кого има предвид, но много добре долових главната буква.
— Не — отвърна Чародейката. — Може би по-късно, ако възникнат проблеми.
Мороулан кимна и попита:
— А тук как минаха нещата?
— Трудно. — В този момент забелязах, че Сетра Лавоуд изглежда леко изтощена и посърнала, сякаш току-що е преживяла нещо доста неприятно. Е, не беше моя работа.
Очите й се спряха на веригата, която още стисках в лявата си ръка.
— Това твое ли е?
— Да.
— Къде го намери?
— Даде ми го един чародей атира.
Тя май ми се усмихна. Леко.
— Колко мило от негова страна. — Погледна я малко по-продължително и ме попита: — Даде ли й някакво име?