— Ъ? Не. Трябва ли?
— Вероятно.
— Ще благоволиш ли да ми обясниш?
— Не.
— Добре.
Тя взе тоягата и излезе от стаята. Увих веригата на лявата си китка и попитах Мороулан дали ще бъде така добър да ме телепортира до вкъщи. Каза, че ще го направи, и го направи.
Кийра я срещнах за първи път, когато бях на единайсет, по време на една свада в ресторанта на баща ми, и тя беше необичайно мила — първият драгар, отнесъл се толкова добре с мен. Оттогава се виждаме от време на време. Веднъж я попитах защо ме харесва, след като всички други драгари ме мразят. Тя само се усмихна и ми разроши косата. Повече не съм си правил труда да я питам, но много съм се чудил.
Носеше сивото и черното на дома Джарег, в който баща ми беше откупил правото на благородническа титла, но в един момент разбрах, че всъщност работи за организацията — тоест че е крадла. Това изобщо не ме смущава — винаги съм го смятал за възхитително. Освен това Кийра ме понаучи на някои неща, например как да отварям ключалки, да изключвам магически аларми и да се придвижвам през тълпи, без да ме забележат. Предлагаше ми да ме учи и на още, но просто не можех да се възприема в ролята на крадец.
Не искам да ви разправям за цялата досада, свързана с въртенето на ресторант, но дойде един момент — мисля, че бях на петнайсет — когато се видя, че май ще трябва да го продавам заради някаква шантава история с данъци. Докато се мъчех да реша как да се оправя, натискът неочаквано се вдигна и имперският бирник престана да ми идва на гости.
Не съм от тези, дето оставят работите току-така, затова почнах да го търся, за да разбера какво става. Веднъж го видях да притиска друг търговец в района и го попитах.
— Уредено е — каза ми той.
— Как?
— Платено е.
— Кой е платил?
— Не беше ли ти?
— Може би.
— Как така „може би“?
Помислих бързо.
— Липсваха ми малко пари — рекох, — и един трябваше да го уреди, та просто исках да се уверя, че е уредено.
— Джерег го плати. Една дама.
— Със сиво наметало с голяма качулка? С дълги ръце и нисък глас.
— Точно така.
— Добре. Благодаря.
След една неделя забелязах Кийра в една уличка. Отидох при нея и казах:
— Благодаря.
Тя ми отвърна изпод качулката:
— За какво?
— Че ми плати данъците.
— А, това ли? Няма нищо. Искам да ми дължиш услуга.
— Ами аз вече ти дължа около сто — казах. — Но ако мога да направя нещо за теб, ще го направя с удоволствие.
Тя се поколеба, след което отвърна:
— Има едно нещо.
Останах с беглото впечатление, че го измисля в момента, но все пак казах:
— Чудесно. Какво е?
Тя ме изгледа втренчено. Прехапа устна и изведнъж се стъписах, че драгарите също го правят.
Винаги ме е изненадвало колко млада изглежда, стига да не я гледаш в очите. Огледа уличката бавно и много внимателно, Когато отново се обърна към мен, държеше нещо. Взех го. Оказа се малко прозрачно шишенце с тъмна течност, може би около унция.
— Можеш ли да ми го пазиш? — попита Кийра. — Не смятам, че ще е опасно за теб. Но за мен е опасно да го държа точно сега.
Огледах шишенцето да видя колко е чупливо. Като че ли не беше много. После казах:
— Разбира се. Колко време искаш да ти го пазя?
— Не много. Двайсет-трийсет години.
— Ама, Кийра…
— О. Да. Предполагам, че за теб това е дълъг срок. Е, може би няма да е толкова дълго. И както казах, за теб не би трябвало да е опасно.
Подаде ми и една малка торбичка на връв. Пъхнах вътре шишенцето и я завързах на шията си. Попитах:
— А какво има вътре?
Тя помълча, сякаш премисляше, и после каза:
— Кръвта на една богиня.
— О? Няма да питам повече.
Събудих се от гъдела на полуоформяща се мисъл в тила ми и осъзнах, че някой се опитва да ме достигне псионично. Събудих се още, видях, че е почти призори, и позволих контакта.
„Кой е?“
„Сетра Лавоуд“.
„О! Да?“
„Трябва ни помощта ти“.
Дойдоха ми наум няколко забележки, но ги премълчах. „Казвай“.
„Искаме да те доведем тук“.
„Кога?“
„Веднага“.
„Нещо против първо поне да закуся?“
„Чудесно. Искаш ли да ти приготвим ведро, където да се избълваш?“
Кучка. Въздъхнах. „Добре. Дайте ми поне десет минути да се събудя и да стана човек“.
„Какво?“
„Източняк да стана, тогава. Все едно. Просто ми оставете десет минути“.
„Добре“.
Превъртях се и целунах Шанди по врата. Тя измърмори нещо неразбираемо.
— Трябва да бягам — казах. — Закуси и ще се видим по-късно, нали?
Тя пак измърмори. Станах и се погрижих за някои необходими неща, включително увиването на златната верига около лявата ми китка и поставянето на разни оръжия на мястото им. Докато привършвах, Лойош кацна на рамото ми.