„Какво става, шефе?“
„Обратно на Дзур планина, приятел. Не знам защо“.
Излязох на улицата, завих на ъгъла и зачаках. Сетра ме фиксира точно на секундата и миг след това бях на Дзур планина.
Чудех се за шишенцето, което ми беше дала Кийра — шишенцето, което според твърдението й съдържаше кръвта на богиня. Щом се върнах у дома, го извадих от кесийката и го огледах. Течността вътре беше тъмна и наистина можеше да е кръв. Нечия кръв. Разклатих го, което може би беше глупаво, но нищо лошо не ми се случи. Да, може би беше кръв. Но можеше и да не е. Прибрах го в кесията. Предпочетох да не го отварям. Замислих се дали изобщо ще науча някога историята, стояща зад попадането му в ръцете на Кийра, и защо нито искаше да го задържи, нито можеше да го продаде или нещо подобно. Осъзнах, че ми е приятно от това, че правя нещо добро за нея в замяна на добрините й.
Прибрах го в един сандък, където пазех няколко свои ценни вещи, и дълго не помислих повече за него. Зает бях с други неща. Дядо ми беше решил, че като част от продължаващото ми обучение във вещерство вече е време да се сдобия с познайник.
Десет минути след като ме телепортираха, вече започвах да стигам до извода, че в края на краищата Сетра може и да започне да ми харесва. Този път ме докараха направо в библиотеката и след като ми оставиха десет минути да се съвзема, Чаз се появи с гореща хубава клава (клавата е странна драгарска напитка, която се прави от източняшки кафеени зърна. Вкусът й прилича на източняшкото кафе, но й липсва горчивината). Имаше също така гъста сметана и мед, и още топли бисквити с масло и мед. Двамата с Мороулан седнахме да похапнем. Чаз стоеше зад Сетра, ядеше парчетата и трохите, останали на подноса, и очите му шареха нервно из стаята.
Огледах Мороулан, тъй като той продължаваше да ме удивлява. Като че ли се стараеше да запази лицето си напълно безизразно, което вероятно означаваше, че е много притеснен от нещо. Не можах да стигна до някое приемливо предположение, затова се съсредоточих върху яденето и пиенето.
Трябва да кажа, че бях доста изненадан от храната и още повече изненадан и зарадван, когато слугата донесе на Лойош прясна умряла текла. Поднесе ми я и съвсем дискретно кимна към Лойош, сякаш си мислеше, че няма да се сетя за кого е предназначена. Постави подноса, а Лойош се залови със закуската си, показвайки най-изисканите си маниери на маса. Като че ли нито Сетра, нито Мороулан се погнусиха от присъствието му.
„Тия хора са свестни, шефе“.
„Тъкмо си го помислих и аз“.
Това, което още повече ме слиса обаче, беше как лорд Мороулан, чародей и вещер, херцог на дома на Дракона, облизва меда от пръстите си. Направо е срамно, че драгарите нямат лицева окосменост — иначе Мороулан щеше да си има черна козя брадичка, която да попива меда.
Ако цялата тази работа беше замислена, за да ме предразположи да им помогна, мога само да кажа, че подейства. Най-малкото смятах, че ще е за предпочитане пред последната идея, която ми бяха поднесли. Когато се появиха и купите с топла вода и запарени кърпи, бях напълно готов да изслушам всяка шантава идея, която можеха да ми поднесат.
Оказа се много шантава.
Заклинанието за сдобиване с познайник е старо, колкото е старо вещерството, и има толкова вариации, колкото са видовете познайници и вещерските фамилии. Доста просто е за стандартите, с които съм свикнал, но си има и някои рискове, надхвърлящи онези, които са присъщи за всеки ритуал, в който посвещаваш духовната си енергия. Например в случая означаваше да се скиташ из джунглата. Бях попитал дядо си не мога ли просто да си намеря някой джерег от тези, дето прелитат из града, а той ме попита случайно да съм виждал някой наблизо.
Даде ми много подробни и изрични наставления какво да включа в заклинанието и съвсем общ коментар за опасностите, които трябва да избягвам. Попитах го не може ли да е малко по-точен, а той ми отвърна, че не може, защото не знае. Това ме поуплаши и попитах:
— Сигурен ли си, че е безопасно, Ноиш-па?
— Разбира се, че не съм сигурен, Владимир. Дори е много опасно. Искаш ли да не го правиш?
— Ммм, не. Мисля, че ще се справя.
След което отделих много часове в изучаването на дивия живот в джунглите западно от Адриланка. Мисля, че дядо ми е знаел, че ще го направя, и точно затова беше оформил фразите си толкова пестеливо. В резултат на това научих много. Най-важното беше да проучвам грижливо всичко, от което мога да пострадам.
Този урок винаги ми е бил от голяма полза.