— Я чакайте малко — рекох. — Да се върнем отначало. Защо точно се очаква от мен да си нарамя партакешите и да се затътря по Пътеките на мъртвите?
Помните ли как за пръв път си окачихте сабята на колана и закрачихте наперено из града? Помните ли как подрънкваше ножницата на крака ви? Помните ли как докосвахте от време на време дръжката с опакото на ръката, просто за да се уверите, че е там? Ако никога не сте го правили, опитайте се да си представите усещането. С нищо не може да се сравни. Един гласец в тила ви нашепва: „Вече съм опасен. Вече съм значим“.
Ако можете да си спомните това или да си го представите, помислете какво бихте изпитали първия път, когато пъхвате кама в ръкава и друга в ботуша, и скривате няколко шурикена в гънките на наметалото си. Изведнъж започвате да се чувствате като, не знам, като сила, с която трябва да се съобразяват. Логично ли звучи?
Значи всъщност вие изобщо не искате да го покажете. Изобщо не беше необходимо да го казвам; то е очевидно. Дори по най-деликатен начин не искате да излъчвате това усещане за опасност; по-скоро сте готов да изчезнете. И въпреки това то е налице. Вървенето из града със смъртоносните изненади по тялото ви променя начина, по който гледате на живота — особено ако сте шестнайсетгодишен източняк, живеещ в град на драгари. Чувството е страхотно.
А защо обикалях из града, понесъл скрити по себе си оръжия? Защото бях посъветван от едно лице, което би трябвало вече да познавате. Тя ми каза:
— Щом ще работиш за организацията — и престани да се вдетиняваш, Влад, точно това ще правиш — ще е добре винаги да разполагаш с няколко изненади.
Точно това правех: работех за организацията. Бях получил работа. Не беше ясно каква точно ще е работата, освен че щеше да включва насилие от време на време, считано от днес. Бях човек, следователно по-дребен и по-слаб от драгарите, сред които живеех. Но въпреки това не се боях от насилие от тяхна страна, защото знаех, че мога да се справя с тях. Вече го бях правил. Неведнъж.
Сега за пръв път щяха да ми плащат за това и аз естествено нямах нищо против. Каквото и да стане с мен, винаги ще помня как излязох от малкото си жилище и тръгнах към обущарницата, където трябваше да се срещна за първи път със своя партньор. Един новоизлюпен джерег, от когото щях да направя свой познайник, бе сгушен до гърдите ми — главичката на малкото влечуго бе полегнала малко под шията ми; беше присвил крилца и впил нокти в кожата на елека ми. От време на време го „чувах“ в ума си: „Мама?“ Отвръщах му с утешителни мисли, които странно как не влизаха в противоречие с ожесточения дух, който ме беше обзел.
Беше един от онези дни, към които се връщаш по-късно и разбираш, че са били повратна точка в живота ти. Работата е, че го разбирах още тогава. Беше ден, в който се случват вълшебства. Всеки път щом разлюлеех лявата си ръка, усещах дръжката на камата, притисната в китката ми. С всяка стъпка рапирата ми тупваше по левия ми крак. Въздухът беше прохладен и миришеше на море. Ботушите ми бяха достатъчно нови, за да изглеждат добри, но и достатъчно стари, за да са ми удобни. Късото ми наметало беше старо и изхабено, но беше в сивия цвят на джерег и усещах как танцува около мен. Вятърът издухваше назад черния кичур от очите ми. Улиците бяха тихи, беше ранен следобед. Повечето сгради бяха затворени и…
Една сянка изпъкваше неестествено от стената на високата жилищна сграда вляво от мен. Спрях се и видях, че сянката ми маха.
Приближих се и казах:
— Здравей, Кийра.
Мороулан изглеждаше отвратен — много го бива в това нещо. Каза само:
— Сетра, опитай ти.
Тя кимна — отривисто и делово.
— Мороулан има братовчедка, която се казва…
— Алийра. Добре, това го разбрах.
— Алийра попадна във взрива на град Адриланка, който събори Империума.
— Ясно. Дотук схващам.
— Аз успях да я спася.
— Тук вече ми се губи. Мороулан не каза ли, че е мъртва?
— Е, да.
— Ами тогава…
Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола си.
„Ти разбираш ли нещо повече от мен, Лойош?“
„Да, шефе. Вече разбрах, че си се забъркал с двама абсолютни сбърканяци“.
„Благодаря“.
— Смъртта не е толкова просто и праволинейно нещо, колкото може би си мислиш — продължи Сетра. — Тя е мъртва, но душата й е била опазена. Беше изгубена след Междуцарствието, но ние я намерихме, с твоя помощ, както и с помощта на… е, още някои. Вчера най-после си я върнахме.
— Добре. Чудесно. Тогава защо е цялата тая разходка до Пропадите при Портата на смъртта? — Наложи ми се да потисна ледените тръпки при произнасянето на тези думи.