— Ти трябва да си Влад Талтош — каза той.
Скочих и за малко да извадя камата от ръкава си.
„Мама?“
„Всичко е наред, Лойош“.
Седеше точно срещу мен и в смътната светлина по някакъв начин го бях пропуснал. На лицето му имаше усмивка, може би от това, че подскочих, но реших да не го намразвам веднага.
— Да — отвърнах му. — А ти трябва да си Крейгар, нали?
— Щом трябва.
— Хм.
Гледаше ме със същата сардонична физиономия. Зачудих се дали се опитва да ме вбеси толкова, че да го нападна, за да види дали мога да се владея. Ако беше това, не понасях да ме изпитват. Ако не, просто беше кретен.
— Един тип дължи някакви пари на Нийлар — каза той. — Не са много… четиридесет империала. Но е голям инат. Ако ги вземем, си делим четири империала. — Запазих спокойствие, въпреки че бях удивен, че съдружникът ми не смята четиридесет империала за много пари. Това, реших, може би ми обещаваше едно добро бъдеще.
Той продължи:
— Тръгваме ли? — И докато го казваше, ми подаде нещо, което се оказа гладка пръчка, дебела три-четири сантиметра и дълга две стъпки. Стиснах я. Беше достатъчно тежка, за да пребие всекиго. Той продължи: — Нийлар каза, че знаеш как се използва това.
— Мисля, че да — отвърнах и надигнах тоягата. — Също като крак от стол.
— Какво?
— Все едно. — И му върнах усмивчицата, вече по-наперено. — Да вървим.
— Ами хайде.
Щом излязохме, казах:
— Ти ще говориш, нали?
— Не. Ти.
— Колко време ще те няма, Влад?
— Не знам, Крейгар. Ще трябва просто да се грижиш за нещата колкото може по-добре. Ако извадя късмет, ще се върна до три-четири дни. Ако не извадя, изобщо няма да се върна.
Той захапа устна, навик, който, предполагам, е прихванал от мен.
— Надявам се, че ще изкараш нещо от това.
— Мда. Аз също.
— Е, тогава късмет.
— Благодаря.
Двамата с Лойош се запътихме към кръчмата на Ференк. Домакинът веднага ме позна и се постара да смени навъсената си физиономия. Когато обаче се появи и Мороулан, видях как отново присви устни и едва не изсъска. Усмихнах се и казах:
— За двама, моля. Искаме трупове и водорасли. Сигурен съм, че все още знаеш как се наливат.
Знаеше и останах доволен, че Мороулан хареса фенарийското бренди от праскови, но и малко разочарован, че вече знае за него, знаеше дори как се произнася името му на фенарийски. Обаче не знаеше за съществуването на „При Ференк“. Мисля, че и на него му хареса, че е единственият драгар в кръчмата. Спомних си за срещата с Кийра (случайно? Ха!) и се зачудих как ли щяха да понесат постоянните гости това, че се е отбил един драгар, и що за репутация щях да си създам в това място. Във всеки случай на Мороулан му хареса много повече, отколкото на Ференк.
Жестоко.
Излязохме навън, след като обърнахме по две чаши, и пред прага Мороулан спря. Застанах до него. Той затвори очи и се скова, след което ми кимна. Стегнах се и Южна Адриланка изчезна. Очаквах да изпитам гадене и го изпитах.
Мразя го това.
Обектът живееше на около половин миля. Колкото да убием времето, докато вървим, помолих Крейгар да ми каже нещо за него.
— Не знам, Влад. Знам само, че е орка и че дължи парите на Нийлар от доста време.
— Орка ли? Радвам се да го чуя.
— Защо?
— Нищо. — Той ме изгледа, но си замълча. — Голям ли е?
Крейгар сви рамене.
— Какво значение има? Удряш го достатъчно силно и ще падне.
— Това ли искаш да направим? — попитах и си спомних съвета на Кийра. — Да почнем да размахваме тоягите? — Усетих, че съм изнервен. Когато се хващах да бия драгарите, които ме бяха били, винаги ставаше изведнъж. Никога не бях излизал, за да го направя нарочно. Има разлика.
— Както кажеш.
Спрях.
— Какво значи това? Ти си го правил преди; аз не съм. Защо аз трябва да взимам всички решения?
— Такава ми беше уговорката, когато се съгласих да работя за Нийлар — никога да не се налага да издавам заповед.
— Защо?
— Не е твоя работа.
Зяпнах го. Чак сега забелязах колко ясно му личат чертите на дома на Дракона. Не можах да разбера защо го бях пропуснал преди. Зад това почти със сигурност се криеше някаква история.
Тръгнахме отново и се замислих за Крейгар. Беше почти точно седем стъпки висок, с права кафява коса, кафяви очи и, ами нищо друго забележително. Из главата ми забръмчаха въпроси, без да получат отговори. Откъде беше дошъл? Как се бе озовал в дома Джерег?
Той ме пипна по рамото и посочи една сграда. Носеше знака на виещ вълк и отвън изглеждаше много приятно място. Отвътре също се оказа, че е добре поддържана. Минахме през главното помещение, като събрахме навъсените погледи на гости, които не обичат източняци, джереги или и едното, и другото. Заизкачвахме се по стълбите. Докато изкачвахме трите етажа и завивахме наляво, продължавах да се чудя за Крейгар — и продължавах да се чудя, когато почукахме на вратата и тя се отвори.