9.
Обектът на желанието ми беше там, а ми трябваше тук. Вече бях изковал повечето връзки… там се символизираше от един треперещ нож, тук беше сияещата руна. Но по-важното беше, че трябваше да наруша пространствена бариера, което да доведе до съществуването на нещо, което го няма, като в същото време премахна нещо, което го има, и в същото време да не направя нито едното, нито другото, а само да причиня пространствено пренареждане.
Ако това ви звучи объркващо, опитайте се да го направите.
Бях се превърнал в същество от ритъм и вълна, гледка и звук, от вълнуващ се пейзаж и жужащ нож и сияеща руна и пулс.
Всички те се бяха съчетали във волята ми и в символите пред мен. Представете си го като акт на космическо жонглиране в ума и ще добиете горе-долу вярната представа.
Наближаваше трудната част.
Спахме под открито небе, което звучи романтично, но не беше, и трябваше да е студено, но това Мороулан го оправи. Не обичам да спя на гола земя, но се оказа по-добре, отколкото можеше да е. Мороулан не хърка, а колкото до мен — и да хърках, той не го спомена.
Не си носехме готварски принадлежности, но не ни и трябваха, след като с мен беше Мороулан. Пих чай от невидима чаша и ядох хляб, който не беше с нас през нощта, и плодове, които растяха наоколо, сладки и зрели.
Зяпнах в бавно смаляващия се течен цилиндър в ръката ми и казах:
— Виж, тази магия бих искал да мога да я правя.
Мороулан изобщо не ми отговори. Хубавите неща са трудни, предполагам. Тръгнахме отново. Беше хубав топъл ден и зърнах далечните върхове на планина.
— Това ли е целта ни? — попитах.
Мороулан кимна.
— Според теб колко още има дотам?
— Няма значение. Щом се приближим достатъчно, за да различа няколко ориентира, ще се телепортираме отново.
— О!
Трябва да кажа, че вече ми беше трудно да се отнасям към него с неприязън, макар и само заради това, че денят бе хубав и разходката — приятна. Птици пееха, вятър шумеше в тревата и разни такива.
Лойош летеше над мен и от време на време изчезваше за кратки интервали, когато намереше да сръфа нещо. Усещах, че се забавлява чудесно. От време на време зървах по някой див джерег, зареял се високо над нас, но двамата с Лойош не им обръщахме внимание.
Спряхме някъде по обед и Мороулан ни направи още храна. Не знам дали я създаваше от голия въздух, или я телепортираше отнякъде. Подозирам, че беше първото, защото бе доста безвкусна. Докато се хранехме, Мороулан огледа планините, после стана и заяви:
— Още е рано. Трябва да се приближим повече.
Нямах нищо против. Продължихме да вървим и светът беше чудесен.
Зачудих се дали утре по същото време ще съм мъртъв.
На другия ден получих съобщение, че трябва да се видя с Нийлар. Този път срещата щеше да е в кабинета му — зад играта шерийба, която на свой ред се помещаваше в дъното на малък дюкян за магически принадлежности. Пуснаха ме веднага, без да ми се налага да се представям („Като дойде източнякът, пратете го при мен“), и Нийлар кимна към един от столовете и каза:
— Да изчакаме Крейгар.
— Вече съм тук — каза Крейгар.
И двамата подскочихме, после Нийлар се окашля.
— Така. Ето ви четири империала да си ги разделите. И, Влад, ето ти още четири за първата неделя работа. Вече работиш за мен, нали? Искам ви тук утре вечер да държите под око играта на шерийба.
Взех осемте монети и дадох две на Крейгар. Току-що бях спечелил, само за един ден, повече, отколкото щях да събера за няколко недели в ресторанта. Казах:
— Да, шефе.
Мороулан спря изведнъж, без да ме предупреди — просто замръзна и се загледа напред и малко вляво. Погледнах в същата посока и не видях нищо особено: само гладка равнина с още планини в далечината.
„Провери, Лойош“.
„Добре, шефе“.
Стояхме така повече от минута, Мороулан продължаваше да се взира, а Лойош летеше в указаната му посока. После Лойош каза: „Шефе, трябва да видиш това“.
„Добре. Покажи ми“. Затворих очи и го оставих да изпълни ума ми.
Гледката наистина си я биваше.
Съществата бяха двайсетина и никога не бях виждал нещо да тича по-бързо от тях. Имаха по четири крака и от кръста надолу приличаха на грамадни котки, по-малки от дзури, може би с големината на тиаса, но без криле. От кръста нагоре приличаха на човешки същества. Носеха копия.
„Коткокентаври ли, Лойош?“
„Мисля, че да, шефе. Не знаех, че наистина съществуват“.
„Аз също. Интересно“.
„Мисля, че идват към нас“.
„Мда“.