Но пък беше забавно да си дърдори човек с тях и се научих да разбирам кога прекалявам в закачките си. Мороулан направи няколко лечебни магии на три коткокентавъра, чиито леви крака бяха пострадали.
— Много често ни сполетява това напоследък — оплака се Мъглата, след като му благодари.
— Проклятие?
— Просто лош късмет, мисля.
— Май често се среща тъдява — каза Мороулан.
— Особено там, където отивате вие.
Мороулан сви рамене.
— Предполагам, че не знаеш повече за онова място от нас.
— Обикновено го избягвам.
— И ние, стига да можехме — въздъхна Мороулан.
Мъглата се загледа в земята и поклати опашка.
— Защо отивате там?
— Дълга история.
— Ние имаме време за дълги разкази — каза Мъглата. — Млъкни, Бренди.
Мороулан обаче не изглеждаше склонен да говори за това, тъй че настъпи тишина. После един мъжкар, чието име не знаех, се приближи до Мъглата и й подаде нещо. Тя го взе и го огледа. Не бях забелязал досега колко дълги и тънки са ръцете й, а ноктите й ме накараха да потръпна, спомняйки си за едно момиче, което познавах преди време. Това, което Мъглата държеше, приличаше на парче кост. След като огледа дълго, тя каза:
— Да. Мисля, че ще свърши работа. — И го подаде на Мороулан.
Той го взе озадачен, а аз заобиколих и надникнах иззад рамото му. Изглежда, беше откършено от черепа на кетната. Имаше грубо квадратна форма, със страна около пет сантиметра и забелязах по повърхността му някакви груби очертания.
— Благодаря — каза Мороулан. — Какво…
— Ако случайно по Пътеките на мъртвите се натъкнете на Келчор и й покажете този талисман, възможно е тя да ви поеме под закрилата си. — Мъглата замълча. — Но може и да не ви поеме.
— Боговете са такива — каза Мороулан.
— Така си е, уви — въздъхна Мъглата.
Останах със съмнението, че всъщност и двамата не знаят нищо по въпроса.
Ето нещо, което можете да направите, ако сте в подходящо настроение. Намирате някой драгар, който е склонен да ви докаже колко е по-горен от вас, и започвате да му говорите за магия. Наблюдавайте извивката на устната му, когато чуе за вещерство. След това насочвате разговора към числа, свързани с вещерското изкуство. Кажете му как при някои заклинания ви трябват точно две черни свещи и една бяла, в други случаи ви трябват две бели и нито една черна. Споменете му, че например при някоя от по-простите любовни магии трябва да използвате три щипки розмарин. Размерът на „щипката“ е без значение, но броят три е съдбоносен. Можете да му кажете, че в друго заклинание трябва да говорите в стих от девет срички, въпреки че това, което ще изречете, е без значение.
По това време той отдавна ще е престанал да крие презрението си и ще почне да ви дрънка колко било тъпо да се придава значимост на числата.
Точно това е моментът, в който можете да си направите кефа. Килвате глава на една страна, поглеждате го озадачено и казвате:
— Така ли? Ами защо тогава драгарското население е раздробено на седемнайсет Велики дома? Защо има седемнайсет месеца в годината? Защо седемнайсет пъти по седемнайсет години е минималният срок, в който един дом държи трона и Глобуса, докато максималният е три хиляди години и нещо, или седемнайсет пъти по седемнайсет по седемнайсет? Защо казват, че съществуват седемнайсет Велики оръжия?
Той ще отвори уста и ще я затвори един-два пъти, ще поклати глава и ще каже:
— Но седемнайсет е мистично число.
Сега вече можете да кимнете мъдро, да примигате, да кажете „О, разбирам“ и да си тръгнете.
Това го споменавам само защото имам леко натрапчивото чувство, че драгарите може и да са прави. Най-малкото, числото седемнайсет като че ли наистина изниква точно когато най-малко го очаквам.
Във всеки случай бях точно на седемнайсет години, когато за първи път ми платиха, за да убия човек.
На другата заран се сбогувахме с коткокентаврите. Мъглата и Мороулан си размениха думи, които ми се сториха леко формални и помпозни и от двете страни. Двамата с Бренди се позабавлявахме, като си правехме майтап с тях, а Лойош също подхвърли няколко забележки.
После Мъглата дойде при мен: махаше с опашка и като че ли се усмихваше. Каза ми:
— Ти си добър приятел.
Отвърнах:
— Благодаря.
Тя замълча и се уплаших, че се стяга за някаква реч, при която сигурно щеше да ми е трудно да запазя сериозна физиономия, но след това сниши копието си, докато металният му връх не се оказа на няколко пръста от гърдите ми. Лойош се стегна като пружина.
— Можеш да пипнеш копието ми — каза Мъглата.
О! Колко мило. Едва се сдържах да не погледна към Бренди, да видя дали не се киска. Но какво толкова. Пипнах го, след което извадих рапирата си и рекох: