Ножът потръпна. Казваше ми: „Започни тук“. Добре, чудесно. Започвам и какво правя? Запремествах поглед от ножа към руната и обратно. Протегнах дясната си ръка, с изпънат показалец, и дръпнах черта. Повторих. И потретих.
Продължавах, всеки път от ножа към руната. След малко вече ги свързваше огнена линия.
Чувствах, че всичко е както трябва. Вдигнах очи. Пейзажът продължаваше да потръпва, сякаш бях обкръжен от нереалност, готова да се затвори над мен. Можеше да е доста плашещо, стига да си позволиш да се уплашиш.
Пропадите при Портата на смъртта си имат точно географско разположение; следователно така би трябвало да е и с Пътеките на мъртвите, само че не е. Не искайте да го обяснявам, защото не мога. Знам, че някъде в Пепелявите планини има една висока клисура, наречена Долината на Сивата мъгла. Има един вероятно легендарен убиец, Марио Сивата мъгла, който е наречен на това място, заради многото хора, които е пратил там.
До тази долина занасят трупа на всеки драгар, който е смятан за достатъчно важен (и богат), за да има кой да уреди процедурата. Кървавата река тече през долината и се спуска от един водопад, и там е краят на всичко материално, що се отнася до живите.
За височината на този водопад са съобщавали онези немрящи, които са се връщали от Пътеките. Донесенията гласят, че е висок петдесет стъпки, хиляда стъпки и всякакъв друг брой стъпки между едното и другото. Вашето предположение няма да е по-лошо от моето, казвам го най-сериозно.
Никой не е стигал до основата на Пропадите, освен от върха на пропастта, въпреки че някои ястреби и атира са пробвали. Подножието на Пропадите не се намира в същия свят като устието. Изписани са многобройни томове около спора дали това е нагласено от боговете, или е просто естествено възникнал феномен. За да покажат колко напразно е това усилие, няколко богове лично са се намесвали в този спор, на едната или на другата страна.
Малцината, които напускат Пътеките на мъртвите (немрящи като Сетра или императрицата Зерайка, получила специално благоволение), не напускат през Пропадите. Вместо това съобщават, че са минали през някаква дълга пещера, която така и не могат да намерят след това, или са се събудили в подножието на Пепелявите планини, или се били изгубили в Запретения лес, или даже че са минали по морския бряг, на хиляда мили разстояние.
Не звучи много смислено, но предполагам, че нарочно е измислено така.
Стоях недалече от водопада и гледах към ръждивооранжевия хоризонт, прекъсван тук-там от високи скалисти ридове. Под мен се къдреха и надигаха сиви мъгли, скриващи дъното на стотици стъпки надолу. Бученето на Пропадите правеше разговора почти невъзможен. Кървавата река, кой знае как, ставаше бяла, докато се сриваше с грохот надолу.
Отдръпнах се от ръба. Мороулан го направи почти в същия миг. Отдалечихме се. Шумът рязко заглъхна и също толкова бързо реката се ушири и забави и на не повече от петдесет стъпки от водопада изглеждаше толкова спокойна и плитка, сякаш човек можеше да я изгази, и можехме да чуваме дори дъха си.
Това не ми изглеждаше съвсем нормално, но нямах особена причина да питам.
Мороулан се оглеждаше със странно изражение. Щях да го нарека меланхолично, стига да вярвах, че е възможно да изпитва такова чувство. Забелязах, че се взира към някакъв пиедестал, издигнат на двайсетина стъпки от водата. Пристъпих до него — очаквах да видя, предполагам, името на някой умрял и да попитам Мороулан да не би да му е роднина. Но вместо това видях стилизирана глава на дзур.
Погледнах го въпросително. В отговор Мороулан ми посочи към реката и щом проследих жеста му, забелязах едно плоско място.
— Тук останките на покойниците от дома на Дзур се пускат по реката, за да преминат през Пропадите.
— Цоп — казах. — Но те поне вече са умрели. Съмнявам се, че ги притеснява много.
Той кимна и продължи да се взира в пиедестала. Попитах, като се постарах въпросът ми да прозвучи съвсем небрежно:
— Познаваш ли някой Господар на дзур, който да е минавал оттук?
— Сетра — каза той.
Примигах.
— Мислех, че тя е дракон.
Мороулан сви рамене, обърна се и се отдалечихме от Пропадите. Натъкнахме се на друго плоско място срещу реката, която вече започваше да извива, и видях стилизирана криота, след това ястреб, а после и дракон. Там Мороулан се позадържа малко повече, а аз се отдръпнах, за да го оставя насаме с каквито там чувства можеше да изпитва. Ръката му беше побеляла от стискането на тоягата, съдържаща под някаква форма душата на някаква негова братовчедка, в едно или друго състояние.