Лицето му стана пепеляво и той пристъпи към мен.
— Няма да се научиш, а? — Вдигна меча си и го насочи към мен.
Само протегнах ръка.
— И ще убиеш човек, който дори не държи оръжие? Едва ли е много почтено.
Изгледа ме още малко сърдито, после се изплю на земята.
— Да вървим.
Оставих разните си оръжия по разните трупове, където си бяха избрали да се настанят, и го последвах по-навътре в страната на мъртвите.
Надявах се само останалите мъртви, които щяхме да срещнем, да са по-миролюбиви.
Има случаи, предполагам, когато трябва да се довериш на някого. Щях да избера Кийра, но не знаех къде е. Затова дадох на Крейгар пари и му поръчах да ми купи, дискретно, един стилет. Отне му един следобед и не ми зададе въпроси.
Пробвах баланса и реших, че ми харесва. Отделих един час в жилището си да му наточа върха. Не трябваше да ми отнеме цял час, но бях свикнал да точа ножове за рязане на зеленчуци или месо, а не да подострям върхове за тела. Техниката е друга. След като го наточих, реших да покрия острието с убито черна боя, а след като помислих малко — и дръжката. Резеца и върха оставих непокрити.
Когато привърших, беше почти вечер. Отидох до кръчмата „При Гръф“, пратих Лойош на прозореца на заведението, заех позиция на ъгъла и зачаках.
„Е, Лойош, там ли е?“
„Ъмм… да. Виждам го, шефе“.
„С приятел ли е?“
„Мда. И с още двама“.
„Сигурен ли си, че не могат да те видят?“
„За това не се безпокой, шефе“.
„Добре. Тогава ще чакаме“.
Прехвърлих плана си два пъти наум, след което се отдадох на сериозно чакане. Известно време се позабавлявах с измисляне на стихчета лоша поезия, което събуди спомена за една източняшка девойка, Шейла, с което бях излизал няколко месеца преди година. Беше от Южна Адриланка, където живеят повечето човеци, и предполагам, че я бях привлякъл, защото имах пари и защото изглеждах корав. Като си помисля, май наистина съм корав.
Все едно, допадаше ми, въпреки че не продължи дълго. Искаше да е богата, от класа, и беше свадлива кучка. Аз се стараех да си държа устата затворена, когато ме обиждаха драгарски тъпаци, и тя много ми помагаше, понеже единственият начин да ходя с нея беше да си прехапвам езика, когато сипеше дръзки реплики по адрес на драгари, на джереги и на каквото й падне. Известно време ни беше много забавно, но накрая тя взе един кораб за едно островно херцогство, където плащаха добре за човешки певци. Липсваше ми, но не много.
Мисълта за нея и как обикаляхме по пазарите по няколко часа, когато имах пари, беше добър начин да убия времето. Прехвърлих списъка от имена, с които се бяхме наричали един следобед, докато се опитвахме да разберем кой ще е достатъчно умен, за да накара другия да се смръчка. Чак започнах да изпитвам меланхолия и очите ми да се насълзяват, когато Лойош каза: „Тръгват си, шефе“.
„Добре. Обратно“.
Той се върна на рамото ми. Надникнах иззад ъгъла. Беше много тъмно, но успях да ги видя на светлината, процеждаща се от гостилницата. Определено беше моят обект. Крачеше право към мен. Щом се скрих отново зад сградата, сърцето ми изтупка бързо, стомахът ми се сви и само за миг усетих, че на челото ми избива пот. След което отново станах хладнокръвен и отпуснат, с ясен и остър ум. Измъкнах стилета от канията му на хълбока.
„Тръгвай, Лойош. И се пази“.
Той излетя от рамото ми. Нагласих стилета за забивка отдолу, понеже драгарите са по-високи от нас. Равнището на очите на Кин беше малко над главата ми. Без проблем.
После чух:
— Какво по… разкарай го това нещо от мен!
В същото време се разнесе смях. Предполагам, че на Кин му е станало смешно от танца на приятеля му с джерег. Показах се от ъгъла. Не мога да ви кажа какво правеше Лойош на приятеля на Кин, защото очите ми бяха само върху моя обект. Беше с гръб към мен, но се обърна бързо, щом излязох на уличката.
Очите му бяха на едно ниво с оръжието, но ножът и ръкавът ми бяха тъмни, а очите му се бяха приковали в моите, в краткия миг, в който светът наоколо ми замръзна и всяко движение се забави. Изглеждаше леко изненадан.
Хич не се поколебах. Движението на ножа ми беше механично, прецизно и неустоимо. Не му остана време да засече заплахата, преди стилетът да го улучи в лявото око. Само потръпна, изохка, а аз извих ножа, за да съм сигурен. Оставих го в него и отстъпих назад в задънената уличка — и чак тогава чух как пада тялото. Свих се между две каци с боклук и зачаках.
После чух ругатни откъм ъгъла.
„Разкарвам се, шефе. Той видя трупа“.
„Добре, Лойош. Изчакай“.
Видях как приятелят зави на ъгъла, с изваден меч, и почна да се оглежда. Държах друг нож. Но се надявах, че след като е разбрал, че наоколо се върти убиец, няма да му е много интересно да го търси. И се оказах прав. Само се озърна по уличката, след което вероятно реши, че съм се телепортирал.