„Помня“.
Свих пръсти.
— Все едно, искам Нарвейн да направи телепорта. Ще го чакам тук утре, един час преди уговореното време.
Крейгар кимна и ме погледна отегчено, което значеше — недоволно. Лойош впрочем скоро също щеше да е много недоволен.
На тях им дай да мислят все за най-лошото.
2.
Започнах да подреждам това, което щеше да ми трябва за заклинанието. Съсредоточих се само върху целта си и се постарах да не мисля колко глупаво е да подреждам разни неща, преди да имам каквато и да било представа как точно възнамерявам да ги използвам. Оставих ръцете си сами да вадят от купчината всевъзможни джунджурии и да ги нареждат както на тях им хрумне.
Не можех да знам какво ще ми потрябва, защото заклинанието, което се канех да опитам, не беше правено никога; не беше съществувало дори… само дето сега трябваше да го направя.
На другия ден пристигнах в кантората си много рано. Бива ме в търпеливото изчакване, когато ми се наложи, но не го обичам. Щяха да минат часове, докато отпраша за Черен замък, а в кантората нямаше нищо, което да изисква вниманието ми. Помотах се известно време, като се преструвах на много зает, и накрая си казах: „Я зарежи“, и излязох навън.
Оранжево-червеното небе се беше снишило, омешано с прашносиво, предвещаващо дъжд, а вятърът духаше откъм морето. Тръгнах да обходя района си, или по-скоро да се разходя из него. Няколко карета на Адриланка бяха мои и това ми носеше известно задоволство. Отбих се за малко при един приятел, Нийлар, първия ми шеф, който след това ми стана първият подопечен.
— Какво ново? — викам му.
Усмихна ми се топло и рече:
— Обичайният бизнес, Влад.
Така и не можех да реша как да приемам Нийлар. Искам да кажа, той сега щеше да е на моето положение, ако поне малко бе пожелал да се бори, но вместо това бе предпочел да си я кара на дребно и здравословно. Бих могъл да го уважавам за този избор, но пък, от друга страна, може би щях да го уважавам повече, ако беше рискувал. Какво пък, по дяволите. То може ли изобщо да ги разбере човек драгарите.
— Нещо да си чул? — попитах.
— За какво?
— Тия не ми ги пробутвай.
Ако ми беше поиграл още малко на тъп, сигурно щях да се вържа, но той ми отвърна:
— А, само дето те е ужилило едно от лакейчетата ти. Кой беше?
— Все едно, Нийлар. И те уверявам, че много скоро ще е съвсем все едно.
— Добре.
— Айде, до скоро.
Излязох от дюкяна на Нийлар и тръгнах към Южна Адриланка, източняшкото гето.
Лойош, кацнал на дясното ми рамо, рече: „Вече почва да се разчува, шефе“.
„Знам. Ще трябва да направя нещо по въпроса. Ако всеки почне да мисли, че може да ме прецака, ще ме прецакат“.
Продължих да вървя и да обмислям разни неща. С малко късмет, този Мороулан сигурно щеше да може да ме напъти към Квион. Дали щеше да иска? Не знаех.
„Дядо си ли ще навестиш, шефе?“
„Не, едва ли. Не днес“.
„Тогава накъде? Не, не ми казвай. Някой бардак или кръчма“.
„Добро попадение. Кръчма“.
„Кой ще те занесе вкъщи?“
„Ще ударя само едно-две“.
„Айде бе!“
„Млъкни, Лойош“.
„Шефе, щеше да ходиш в Черен замък, нали?“
„Стига да се оправя с шубето. Остави ме сега да помисля“.
Някъде по това време започна да ръми. Привлякох от връзката си към Имперския глобус, направих си дъждощит-невидимка и го нагласих над главата си. Магията беше от лесните. Повечето минувачи, които срещах, бяха направили същото. Малкото изключения, предимно от дома Текла, притичваха до близките входове, за да изчакат да превали, или продължаваха мокри. Улиците много се разкаляха и си отбелязах наум да си почистя ботушите. Все трябваше да има някаква магия за това. Трябваше да я науча някой ден.
Когато прекосих „Две лози“ и навлязох в Южна Адриланка, дъждът беше престанал. Толкова по-добре. Много малко източняци са магьосници и не исках да привличам излишно внимание. Разбира се, носех сивото и черното на дома Джерег, пък и гледката с возещия се на рамото ми Лойош направо провъзгласяваше: „Ето го вещера!“ Но нямаше нужда да влошаваме положението още повече.
Някъде в този момент Лойош долови нещо от мислите ми и каза: „Шефе, я чакай малко. Кого си решил ти да оставяш?“
„Теб, приятелче. Съжалявам“.
„Глупости. Не можеш да…“
„Мога, и още как. Човек не води джерег, когато отива на гости на Господар на дракони, във всеки случай не и при първото гостуване“.
„Но…“
„Което не значи, че си безполезен, нито че си глупав. Просто не идваш“.
Това ни осигури тема за спор, докато стигна до мястото, което търсех, и ми помогна да се поразсея. Защото наистина ме беше шубе. Ужасно ми се искаше да не отида, но не виждах как мога да го избегна. Мъчех се да си представя как цъфвам там и не можех. Но ако не подгонех този Квион, репутацията ми щеше да пострада сериозно, а в дома Джерег репутацията означава пари и безопасност.