— Но е ефектно, нали?
— Мда.
Когато се бяха разтворили портите на Черен замък, зад тях стоеше да ме поздрави лейди Тилдра. Зад портите на Залите на Съда имаше един висок мъжки драгар в облеклото на дома Лиорн — кафява, дълга до глезените пола, жакет и сандали — и с меч, преметнат на гърба.
Той ме видя и присви очи. После изгледа и двама ни и очите му се разшириха.
— Вие сте живи.
— Как позна? — изсумтях.
— Добри лиорн — рече Мороулан, — желаем да се представим на Властелините на Съда.
Той като че ли се усмихна.
— Така и предполагам. Добре, последвайте ме. Ще ви представя тутакси.
— Горя от нетърпение — измърморих. Никой не реагира.
Прекарах в Свещоград две недели, като откривах колко забавно може да ти е, докато си адски притеснен, или ако щете, колко мизерно може да се чувстваш, докато си правиш кефа.
После, един ден, докато си седях на плажа и кротко се напивах, при мен дойде един келнер и каза:
— Лорд Моудиър? — Кимнах, защото прозвуча много близо до името, което използвах. Той ми връчи запечатано писмо, за което му пуснах щедър бакшиш. Гласеше: „Връщай се“ и го беше подписал шефът ми. Няколко минути се чудех дали не е фалшификат, докато Лойош не изтъкна, че всеки, който знае достатъчно, за да ми прати фалшиво писмо, знае достатъчно, за да прати някой да ме убие направо тук, на плажа. От това ме полазиха студени тръпки, но също така се убедих, че писмото е истинско.
На другата сутрин се телепортирах обратно и нищо не ми се каза за онова, дето го мислех за жалка издънка. През следващите няколко месеца установих, че не е било чак толкова голяма грешка. Оказа се, че е доста честа практика да се праща убиецът извън града, след като е светнал някого, особено по време на война. Също така открих, че заминаването в Свещоград си е често клише; затуй понякога го наричаха „Убиецоград“. Повече не се върнах там.
Но едно нещо забелязах веднага и още не мога да го разбера. Шефът знаеше, че съм го убил оня, а Крейгар със сигурност го допускаше, но не мисля, че много други го подозираха. Добре, защо тогава всички се отнасяха с мен другояче?
Не, не беше нещо кой знае какво, просто начинът, по който ме гледаха хората, с които работех, — все едно, че бях друга личност, някой, който заслужава респект, някой, с който трябва да внимаваш.
Забележете, не се оплаквам. Чувството беше страхотно. Но тогава ме озадачи и продължава да ме озадачава. Не мога да разбера дали слуховете около мен бяха различни, или собственото ми поведение се бе променило неусетно. Може би и двете по малко.
Но знаете ли кое беше още по-странното? Когато срещнех други биячи, работещи за един или друг в странния свят на джерег, от време на време поглеждах някого и си казвах: „Ей тоя е вършил «работа»“. Представа нямах как го разбирах и предполагам, че дори не мога да гарантирам винаги, че съм прав, но го усещах. И много често типът също ме поглеждаше и ми кимваше леко, сякаш и той разбираше нещо за мен.
Бях седемнайсетгодишен, човек в Драгарската империя и през годините бях понесъл много боклук. Вече не бях „източняк“, нито бях драгар или дори джерег. Бях човек, който може много спокойно и хладнокръвно да прекъсне един живот, след което да си замине и да похарчи парите, и повече боклук нямаше да търпя.
Чувство, което беше много приятно, докато продължи.
Докато крачехме из залите, се чудех дали тук са идвали дракони за съд. Искам да кажа, не само портите бяха достатъчно големи, за да мине през тях дракон, но и залите също. Във всеки случай мащабите ме караха да се чувствам дребен и незначителен, което вероятно беше причината за цялата работа.
Причината?
„Лойош, кой впрочем е построил това място?“
„Защо питаш мен, шефе? Не знам. Боговете, предполагам“.
„Ако знаех и какво означава това, щеше да е чудесно“.
„Забеляза ли, че няма никакви украси? Нищичко“.
„Хмм. Прав си, Лойош. Но от друга страна, ти ако трябваше да украсиш това място, какво настроение щеше да избереш?“
„Добър въпрос“.
Мястото беше почти празно, освен няколкото влизащи и излизащи пурпурни халата, със същия празен поглед. Щом ги видех, ми прилошаваше. Не забелязах някакви странични проходи или врати, но пък и не мисля, че съм бил особено наблюдателен. Беше голямо и беше впечатляващо. Какво друго мога да кажа?
— Добър ден — каза някой зад нас.
Обърнахме се и видяхме драгар, в пълното великолепие на магьосник Господар на дракони, с бляскавото черно и сребристо облекло и с една тояга, по-висока от него самия. Погледна Мороулан със сардонична усмивка. Извърнах се да видя физиономията на спътника си. Очите му се бяха опулили. Вече бях виждал Мороулан мокър, объркан и стъписан. Ако можех да го видя и уплашен, животът ме щеше да е пълен.