— Колко сме упорити — каза Вийра.
— Положението ни тук налага известни отговорности — каза Барлън. — Една от тях е да поддържаме…
— Моля те, спести ми лекцията — прекъсна го Вийра. — Много добре знаеш коя е Алийра.
— Щом е толкова важна, можем да помолим за свикването на съве…
— През което време източнякът ще е стоял тук достатъчно дълго, за да може да се върне. И малкият му джерег също. — Тогава почти не реагирах, защото бях твърде изумен от гледката на двама спорещи богове. Но го забелязах и забелязах също така, че Вийра знае за Лойош, нищо че се беше скрил под наметалото.
— Това не е наша грижа — каза Барлън.
— Освен това съветът ще е скучен — каза Вийра.
— Готова си да нарушиш доверието ни, за да избегнеш скуката?
— Бас слагам, треперко такъв.
Барлън се надигна. Вийра се изправи. Изгледаха се продължително и гневно, след което изчезнаха сред дъжд от златни искри.
Въпросът не е само в това, че драгарите така и не са се научили да готвят; вярно е също така, и още по-изненадващо е, че мнозина от тях си го признават. Тъкмо поради това източняшките ресторанти са толкова популярни, а най-добрият от тях е „При Валабар“.
„Валабар и синове“ е съществувала невероятно дълго. Била е тук, в Адриланка, още преди Междуцарствието да превърне този град в столица. Това означава стотици години ръководство от едно и също семейство. Едно и също семейство на човеци. Според всички налични сведения, това е било първият истински ресторант в Империята; първото място, съществувало като бизнес само за да се сервира храна, а не като кръчма, където може и да се хапне, или хотел, в който ти носят ядене срещу заплащане.
Би трябвало да съществува някакъв неписан закон за това заведение, който се знае от хората на власт, нещо, което гласи: „Каквото и да правим с източняците, Валабарови ги оставете на мира“. Толкова е добро.
Отвътре изглежда съвсем обикновено, с бели ленени покривки на масите и с просто обзавеждане, без разните там дрънкулки, които се срещат в повечето други заведения. Сервитьорите са мили, чаровни и много опитни, и почти толкова незабележими, колкото е Крейгар, когато изникнат до теб, за да ти долеят чашата.
Меню нямат; вместо това келнерът застава и почва да ти изрежда списък с онова, което главният готвач, наричан винаги „госин Валабар“, все едно колко Валабаровци работят в момента, е решил да приготви днес.
Гаджето ми за тази вечер, Мара, беше най-пищната блондинка, която съм познавал, с доста гадно чувство за хумор, което винаги ме забавляваше, стига да не е насочено към мен. Гаджето на Крейгар беше някаква драгарска дама, чието име не мога да си спомня, но чийто дом беше Джерег. Беше от пачаврите в един местен бардак и се смееше много приятно.
Предястието за деня беше кубчета винеочеро с желе от пимпинелла, супата бе много пикантна картофена супа с източняшки червен пипер, сорбетът беше от лимон, платото — от гъши дроб, пилешки дроб, дроб от кетна, билки и безсолно масло — сервирано върху препечени филийки хляб с резенчета леко кисели краставички. Салатата бе поднесена с невъзможно деликатен оцетен сос, който беше почти сладък, но не съвсем.
Крейгар си беше поръчал пресни молюски в лимонов сос с чесън, мацката на Крейгар получи най-голямата пълнена зелка на света, Мара си взе дива патица в сос от сливово бренди, а аз предпочетох кетна в сос с източняшки червен пипер. Довършихме го с десерт от палачинки, моите с фино настърган лешник, сметана и шоколадов крем, с парченца портокал отгоре. Също така си поръчахме бутилка „Пиаранска мъгла“, фенарийското десертно вино. Платих цялата вечеря, защото току-що бях убил един тип.
После се поразходихме да улегне храната, покикотихме се и двамата с Мара се качихме в апартамента ми, където открих, че вечерята в „При Валабар“ е един от най-силните афродизиаци на света. Интересно как би реагирал дядо ми на тази информация.
След около една неделя на Мара й писна от мен и ме заряза. Голяма работа.
Рекох:
— Треперко?!
„Ссссс!“, каза Лойош.
— Струва ми се — каза разсъдливо Мороулан, — че току-що вкарахме някого в голяма беля.
— Мда.
Мороулан се огледа, аз също. Никое от останалите присъстващи същества като че ли не ни обръщаше внимание. Още си стояхме така, когато след няколко минути Вийра отново се появи, сред нов дъжд от златни искри. В очите й имаше блясък. Барлън също се появи и както и преди физиономията му беше неразгадаема. Забелязах, че тоягата я държи Вийра.
— Елате с мен — каза тя.
Слезе от трона си, заобиколи го и ни поведе зад него, в тъмното. Не проговори и Мороулан също не проговори. Аз със сигурност нямах намерение да казвам нищо. Лойош си се криеше под наметалото.