— Мога да го владея — заяви Алийра.
— Тогава ти възлагам да го използваш добре и по-скоро да се върнеш тук, отколкото да го дадеш на друг или да позволиш да ти го отнемат.
— А ако не го направя? — рече тя. Мисля, че беше повече напук.
— Тогава ще дойда и ще го взема.
— Може пък да искам точно това — каза Алийра.
Двамата се погледаха още малко, после Кийрон откопча колана с меча и ножницата и го връчи на Алийра. Мечът беше доста по-височък от нея и се зачудих дали изобщо ще може да го носи.
Тя обаче го взе с една ръка, без да се затрудни. И след като го получи, дори не се поклони на Кийрон, просто се обърна и излезе през вратата, малко треперливо, но без да залита. Ние я последвахме.
— Хайде — каза тя. — Връщаме се у дома. Всички. А който може, нека да ни спре.
Не звучеше много практично, но все пак беше най-добрата идея, която чух през този ден.
Информацията, с която Стъпките разполагаше „за начало“, се състоеше от четиринайсет страници пергамент, всички изписани ситно, явно от някой професионален писар, колкото и да изглеждаше невероятно. Включваше списък на приятелите на Райет и колко често ги посещава, любимите му заведения и какво обича да си поръчва във всяко, биографията му в организацията (което само по себе си представляваше удивително инкриминиращ документ) и още такива неща. Имаше много подробности за любовницата му и къде живее (не съществуваше обичай, според който да не можеш да убиеш някой в дома на любовницата му, за разлика от дома му). Никога не съм проявявал интерес да знам чак толкова много за някого. Към края прочетох и няколко бележки, например: „Не е магьосник. Добър в боя с нож; много бърз. Не го бива с меча“. Това трябваше да е без значение, но беше добре да го знам.
От друга страна, това ме накара да се замисля дали точно такива неща не трябва да се старая да научавам за жертвите си. Искам да кажа, разбира се, по-сериозно убийство от това с моргантско оръжие не би могло да има, но всяко убийство е въпрос на живот и смърт, така да се каже.
В добавка към пергамента Стъпките ми връчи и една голяма кесия с повече пари в нея, отколкото бях виждал през живота си — повечето монети от по петдесет империала.
И ми даде една кутия. Още щом я докоснах, усетих за първи път, макар и някак отдалече, онова характерно, кухо жужащо ехо в ума. Потръпнах и чак сега си дадох сметка в какво съм се забъркал.
Разбира се, беше твърде късно да се откажа.
Троп, троп, троп. Чуйте как маршируваме, все навън и навън, с неясна съдба, към незнайните ужаси на смъртта, високо вдигнали чела, с извадени оръжия…
Пълни глупости.
Проправихме си път през коридорите на Залите на Съда колкото може по-добре, тоест не много. Предишният широк и прав коридор, кой знае защо, се превърна в лъкатушещ лабиринт от проходчета, всички еднакви. Трябва да сме обикаляли из тия коридорчета два или три часа — и се загубихме все повече, без никой от трима ни да желае да го признае. Опитвахме се да маркираме стените с остриетата на оръжията си, но нищо не се получи. А най-шантавото беше, че никой от проходите не водеше до нищо, освен до други проходи. Тоест нямаше стаи, стълбища, врати, нищо.
Пурпурните халати, които молехме да ни изведат, само ни поглеждаха тъпо. Алийра беше вързала големия меч на Кийрон на гърба си и все едно не усещаше тежестта му. Мороулан беше мрачен. Ние с Лойош също не изпитвахме желание да говорим. Всичко това започна да ми омръзва.
Спряхме и отдъхнахме, облегнати на една стена. Алийра се опита да седне на пода и откри, че с големия меч на гърба й е невъзможно. Изглеждаше отвратена. Мисля, че още малко и щеше да се разреве. Както и аз, между другото.
Поговорихме си тихо известно време, главно оплаквания. Накрая Мороулан каза:
— Добре. Така няма да стане. Ще трябва да намерим боговете и да ги убедим да ни пуснат.
— Не — възрази Алийра. — Боговете ще ни попречат да си идем.
— Боговете нямат нужда да ни пречат да си идем — тези коридори вършат достатъчно добра работа.
Алийра не отговори.
— Предполагам, че можем да си обикаляме из тия коридори цяла вечност, без да намерим изход — каза Мороулан. — Трябва да питаме някой, а аз лично не мога да измисля по-добър специалист от Вийра.
— Не — отсече Алийра.
— О, изгубихме ли се? — включи се нов глас. Обърнахме се и ето ти го Барит, отново. Навъсих му се, но този път си задържах устата затворена.
— Ти кой си? — попита Алийра.
— Това е Барит — каза Мороулан.
Барит рече:
— А ти?
— Аз съм Алийра.
Очите му се ококориха.