Е, аз също, между другото.
Забивах я в дъската десетина пъти, удрях насила, после малко почивка и пак, докато не започнах да я приемам като обикновено оръжие. Така и не успях напълно, но стигнах все пак донякъде. Когато накрая отново прибрах проклетото нещо в канията, бях в плувнал в пот.
Прибрах камата в кутията.
„Благодаря, шефе; чувствам се по-добре“.
„Аз също. Така. Всичко е нагласено за утре. Да отдъхнем“.
Както си стояхме, рекох на Алийра:
— Я ми кажи какво ти е толкова специалното, че да можеш да си отидеш оттук, а Мороулан да не може?
— Заради кръвта е — отвърна тя.
— Сериозно ли го казваш, или е само фигура на речта?
Тя ме изгледа презрително.
— Приеми го както искаш.
— Хм, можеш ли да бъдеш малко по-точна?
— Не.
Свих рамене. Добре поне, че не ми каза, че не ми дължи обяснение. Точно тази фраза беше започнала да ми омръзва. Пред нас имаше стена, а наляво и надясно се изпъваха пътеки. Погледнах надясно и попитах:
— Мороулан, знаеш ли нещо за водата, от която Вийра пи и капна върху Алийра?
— Много малко — отвърна той.
— Мислиш ли, че тя може да ни позволи да…
— Не — отсякоха Алийра и Мороулан в един глас. Предполагам, че знаеха повече от мен, което не беше трудно. Не ми предложиха някакво обяснение, а и аз не настоях. Постояхме си така още малко, после Мороулан каза:
— Мисля, че нямаме избор. Вие трябва да тръгвате. Мен ме оставете.
Прехапах устна. Не можех да измисля какво да кажа. Накрая Мороулан въздъхна:
— Хайде. Каквото и да решим, искам да погледна Цикъла.
Алийра кимна. Аз нямах възражения.
Хванахме пътеката наляво.
16.
Хоризонтът подскочи и се изви, свещта избухна, ножът завибрира до пръсване, а жуженето за миг се превърна в рев, който ме оглуши.
Руната на земята пред мен сияеше, сякаш искаше да ме ослепи, и усетих, че много ми се доспива. А знаех какво означава това. Не ми беше останала енергия дори колкото да ме задържи буден. Щях да изгубя съзнание и можех да си го върна или да не си го върна никога, а ако си го върнех, можех да съм полудял или не.
Зрението ми се размъти, а ревът в ушите ми се превърна в единствен монотонен звук, който, странно, по нищо не се различаваше от тишината. В последното размътване, преди да се отдръпна, видях на земята, в самия център на руната, обекта на желанието ми — онова, заради призоваването на което бях направил всичко това — да седи кротко, сякаш през цялото време си беше сядал там.
В миг се зачудих защо успехът не ми носи никаква радост; после реших, че вероятно има нещо общо с това, че не знаех дали ще доживея да го използвам. Но все още се беше запазило и някакво чувство на триумф, че съм постигнал нещо, което никой вещер не бе постигал дотогава, и някакво ведро задоволство от това, че съм го постигнал. Реших, че ще се чувствам много добре, ако то не ме убие.
Умирането, забелязал съм, винаги пречи да се порадваш на събитията.
Адски ми се ще да видя някоя карта на Пътеките на мъртвите.
Ха.
Тръгнахме вляво покрай стената, а тя продължаваше да обикаля в кръг, докато ни се стори, че трябва да сме някъде близо до троновете, но продължавахме да се намираме в коридор без покрив. Някъде по това време звездите изчезнаха, оставяйки след себе си сива мътилка, но въпреки това светлината, която мислех, че осигуряват, не намаля. Де да знам.
Стената свърши и като че ли се намирахме на ръба на някаква скалиста височина, с изглед към море. Никакво море не съществуваше на по-малко от хиляда мили от Пропадите при Портата на смъртта, но мисля, че отдавна бях престанал да очаквам каквато и да било географска състоятелност.
Погледахме известно време тъмното мрачно море и послушахме рева му. Простираше се до безкрай, в пространството и във времето. Не мога да гледам море, дори онова при Адриланка, без да си мисля кой ли живее отвъд него. Що за живот живеят там? По-добър ли е от нашия? По-лош? Толкова сходен, че да не мога да забележа разликата? Толкова различен, че да не мога да оцелея там? Как ли изглежда? Как ли живеят те? Що за легла си имат? Дали са меки и топли като моето, и безопасни и…
— Влад!
— Ъъ, какво?
— Трябва да се движим — каза Мороулан.
— О! Извинявай. Почвам да се изморявам.
— Знам.
— Добре, хайде да… Чакай малко.