— Лорд Мороулан го очакваме всеки момент. Ще позволите ли да ви предложа вино?
— Ъмм. Да, благодаря.
Тя донесе на масата пълен с лед съд, с бутилка вътре, което ми подсказа още нещо. Източняците сервират виното охладено с лед. Тя извади бутилката, взе машата за вино от жаравата, много ловко описа с нея кръг около шийката, топна я в леда и леко откърши върха на бутилката. Всичките й движения бяха плавни и изящни все едно, че танцуваше с ръце. Наля ми и отпих. Наистина се оказа много добро, което ме изненада. Огледах бутилката, но етикетът ми беше непознат.
— Нещо друго мога ли да направя за вас, милорд?
— Не, не. Благодаря, много сте мила.
— В такъв случай до скоро виждане, милорд.
Станах, щом тръгна към изхода, въпреки че не бях сигурен дали е редно. Тилдра кимна все едно, че е редно, но подозирам, че и да бях останал седнал, пак щеше да се окаже, че е редно.
Господарите на дракони не използват отрова, така че си пийнах от виното. След малко, без друго предупреждение освен тихото шумолене на стъпки по коридора, влезе лорд Мороулан.
Беше висок и облечен в черно, със сребриста дантела по блузата и еполетите, изпъкващи под дългото му наметало, което носеше отметнато назад. Ръката му се бе отпуснала на дръжката на дълъг меч. Лицето му притежаваше ъгловатостта на дома на Дракона. Челото му беше високо, а косата му беше много тъмна, права и доста дълга. Погледнах накриво още веднъж меча и разбрах, че е моргантско оръжие, въпреки че не беше изваден. Могъщо, при това. Потиснах трепета, но усетих как нещо изкънтя в мозъка ми.
След което ме порази следната мисъл: защо носеше оръжие — и при това моргантско оръжие, — за да поздрави един гост в дома си? Възможно ли беше да се страхува от мен? Възможно ли беше за Господарите на дракони да е обичайно да се мотаят в дома си въоръжени дори и когато посрещат гости?
Или просто се канеше да го извади и да ме убие?
Можете да мислите каквото си щете за съществуването на душата или за вярата на драгарите в прераждането. Но дори и да не вярвате на тия неща, нямаше капка съмнение, че ако ме убият с моргантско оръжие, с мен щеше да е свършено. Замръзнах за миг, след което се сетих, че е редно да му отдам уважение, след като все пак все още не ме беше нападнал.
Надигнах се и го удостоих с полупоклон.
— Лорд Мороулан. Аз съм Владимир Талтош. За мен е висока чест, че се съгласихте да се срещнем. — Страхотен лъжец съм.
Той кимна сдържано и ми посочи с глава, че мога да си седна. Седна срещу мен, а Тилдра влезе и му наля чаша вино. Когато си тръгна, той й каза:
— Благодаря ви, лейди Тилдра.
Лейди? Зачудих се какви ли са им отношенията. Междувременно Мороулан ме гледаше одобрително, все едно че гледаше одобрително някакво бижу. Очите му не се отклоняваха от мен, докато отпивах. Върнах му със същото. Кожата му беше доста тъмна, макар и по-светла от тази на някой от дома Ястреб или Валиста. Косата му беше черна, дълга до раменете, чуплива и малко разрошена. Седеше доста сковано, сякаш са го вързали здраво. Движенията на главата му бяха отсечени и груби.
В един момент той остави чашата си на масата и каза:
— Е, джерег — (явно решил, че обръщението е по-обидно от „източняк“), — знаеш ли защо си тук?
Облизах устни.
— Мислех, че да. Но може и да съм се подвел, разбира се.
— Възможно е — каза Мороулан.
— Ако случаят е такъв — отвърнах, влизайки в речевите шаблони, — може би ще сте така добър да ме осветлите.
— Точно това възнамерявам да направя — каза той. И ме изгледа още веднъж, а аз започнах да добивам впечатлението, че го прави само за да ме подразни, или може би да ме изпита — което в края на краищата се свежда до едно и също.
Ако си джерег и източняк, трябва да очакваш обиди от време на време. Ако държиш да оцелееш, трябва да се научиш да не се впрягаш от всяко пренебрежително подмятане или подигравка. Казах:
— Струва ми се, преблагородни драконе, че се каните да ми кажете нещо.
Устните му помръднаха в ъгълчетата.
— Да. — Помълча и добави: — Някакъв ваш подопечен е бил проследен до Дзур планина. Вие сте разбрали, че преди известно време той ме е посетил заради преговори по една малка транзакция на недвижимо имущество. Горите от желание да разберете местонахождението му. Изглежда, е избягал със семейното ковчеже, както се казва.
— Оказва се — отвърнах на свой ред, — че всичко това вече го знам.
— Точно така. Сега обаче искате да го намерите и да го убиете. Не можете да намерите никой, който би пожелал да иде до Дзур планина, затова сте решили да ме посетите, може би за да разберете какво знам за истината, криеща се зад легендите за Сетра Лавоуд.