- Между другото, господин Аш, ако нямате нищо против, бих искала да отбележа, че белите кичури в косата ви много ви отиват. Надявам се никога да не ги боядисате. Белите коси винаги са отивали на млади мъже.
- Така ли? И защо, за бога, казахте това?
Тя се изчерви отново, но после избухна в смях.
- Не зная - призна. - Просто косата ви е прошарена, а вие - толкова млад. Не очаквах да сте така млад. Това ме изненада… - Тя замълча, беше станала някак несигурна. Най-добре беше да я отпрати, преди да е започнала да дрънка още глупости.
- Благодаря ви, госпожице Педжит - каза той. - Бяхте много мила. Беше удоволствие да разговарям с вас. - Просто успокоение, безцеремонно и запомнящо се. - Надявам се да се видим отново много скоро. Желая ви щастие.
Ремик се бе появил, за да отведе младата жена. Тя избърбори още нещо набързо - благодарности, декларации за готовността и решителността и? да достави радост на целия свят.
Когато се прибере у дома, тя, разбира се, ще извади списанията си. Ще направи някои изчисления лично, или дори с калкулатор. Ще осъзнае, че той не може да е млад, щеше да заключи, че минава четиридесетте и дори наближава петдесетте. Е, нищо, това бе достатъчно безопасно.
Но как щеше да се справи Аш с този проблем в бъдеще? Дългосрочно той винаги бе труден за решаване. Това бе животът, който му харесваше, но трябваше да направи някои промени. О, не искаше да мисли за нещо толкова ужасно точно сега. Ами ако белите коси наистина започнеха да се увеличават? Дали щеше да помогне? Но какво означаваха те? Какво разкриваха? Засега бе твърде доволен от тях, за да мисли за това. Твърде доволен, за да се поддаде на страха.
Отново се обърна към прозорците и падащия навън сняг. Виждаше Сентръл парк съвсем ясно от офиса си. Сложи ръка на стъклото. Беше много студено.
Пързалката бе пуста. Снегът бе покрил парка и покривите под него. В този миг Аш забеляза нещо любопитно, което винаги го караше да се засмее - басейнът на върха на хотел «Паркър Меридиън». Снегът се трупаше упорито върху прозрачния покрив, а под него някакъв мъж плуваше напред-назад в ярко осветената зелена вода. И то на около петдесет етажа над улицата.
- Ето това е богатство и власт - рече той на себе си. - Да плуваш в небето по време на буря. - Ще построи басейни в небето, още един добър проект.
- Господин Аш - обади се Ремик.
- Да, кажи, момчето ми - каза той разсеяно, загледан в дълбоките загребвания на плувеца. Вече съвсем ясно се виждаше, че е възрастен и много слаб мъж. В миналото би изглеждал като бедняк, умиращ от глад. Но това бе човек в много добра физическа форма - бизнесмен вероятно, уловен от капана на икономическите обстоятелства в суровата зима на Ню Йорк. Плуваше напред-назад в прекрасната топла и дезинфекцирана вода.
- Търсят ви по телефона, сър.
- Няма да отговоря, Ремик. Уморен съм. Заради снега е. Когато вали сняг, винаги ми се иска да се свия в леглото и да спя. Отивам да си легна. Искам малко горещ шоколад и после само да спя.
- Господин Аш, човекът каза, че ще искате да говорите с него.
- Всички така казват, Ремик - отвърна той.
- Самюъл, сър. Поръча да ви предам това име.
- Самюъл!
Той се извърна от прозореца и погледна спокойното лице на прислужника. По него не се четеше нито упрек, нито мнение. Само преданост и тихо покорство.
- Каза да го свържа направо с вас, господин Аш, винаги така сте правили. Позволих си да…
- Добре си постъпил. Сега ме остави за малко.
Той седна на креслото зад бюрото.
Когато вратата се затвори, вдигна слушалката и натисна малкия червен бутон.
- Самюъл! - прошепна той.
- Ашлар - чу се отсреща така ясно, сякаш приятелят му наистина бе до него. - Накара ме да чакам цели петнайсет минути. Много важен си станал.
- Самюъл, къде си? В Ню Йорк ли?
- Разбира се, че не - отвърна гласът отсреща. - В Донелайт съм, Аш. В странноприемницата.
- Нима в долината има телефони - промърмори тихо Ашлар. Гласът прелиташе до него чак от Шотландия… от долината.
- Да, стари приятелю, в долината има телефони и много други неща. Тук дойде един талтош, Аш. Видях го. Истински талтош.
- Чакай малко. Да не искаш да кажеш…
- Да, точно това казвам. Но недей се вълнува толкова. Той е мъртъв. Беше още дете, много непохватен. Дълга история. Един циганин е замесен в нея, много умен циганин на име Юри, от Таламаска. Ако не бях аз, вече щеше да е мъртъв.
- Сигурен ли си, че талтошът е мъртъв?
- Циганинът ми каза. Аш, в Таламаска са настъпили мрачни времена. Нещо трагично се е случило в ордена. Вероятно скоро ще убият циганина, но той е решен да се върне в метрополията. Трябва да дойдеш възможно най-скоро.