Адриан Лазаровски
Там, където тревата е черна
— „Дружба“ 1 — казах аз и затръшнах вратата.
— Немаш проблеми — измърмори шофьорът полугласно, смъкна стъклото с няколко сантиметра и изхвърли недоизпушения фас през прозореца. После запали двигателя и таксито плавно се понесе по заснеженото Цариградско шосе.
— Ама голям студ, а? — попита ме той, а дясното му око играеше дяволито.
— Студеничко си е — съгласих се аз, загледан в огледалото за обратно виждане. Орлов мост постепенно се смаляваше, докато в един момент заприлича на миниатюрно преспапие, в което се развихря снежна буря, щом го разклатиш. После изчезна съвсем.
Обърнах се към спътника ми. Той се взираше съсредоточено в пътя, сякаш опитвайки се да види нещо, намиращо се отвъд плътната пелена от снежинки, прехвърчащи наоколо.
— По радиото казаха, че днес бил най-студеният ден от 1978-ма насам — продължи той. — А зимата на 78-ма беше наистина студена. Но ти сигурно не я помниш изобщо, щот’ не си бил роден.
— Напротив, роден съм бил. Бил съм на една година. Освен това…
Не успях да довърша, защото точно тогава от бялата тъмнина изникнаха светлините. После ударът. Гръмотевичен. След което всичко потъна в мрак.
Черен мрак.
— Хей! Добре ли си?
Глас, сякаш долитащ от друга вселена. После нечии ръце разтърсиха раменете ми и аз започнах постепенно да възвръщам усещанията си.
Отворих очи.
Затворих ги.
Пак ги отворих.
Намирах се на предната седалка на форда. Колата беше странно наклонена надясно и единствено предпазният колан на шофьора го възпираше да не се стовари отгоре ми. Предното стъкло бе пропукано на доста места и през грозните отвори се подаваха дългите уродливи клони на някакво дърво. Знам, че звучи странно, но те като че ли се опитваха да достигнат моя спътник. Слава Богу, че са далеч от мен, помислих си аз.
— Добре ли си? — повтори гласът.
Съвсем бях забравил за него. Завъртях глава наляво и срещнах погледа на приведено тъмнокосо момиче, чийто ръце все още продължаваха да стискат рамото ми. Въпреки оскъдната светлина успях да забележа, че лицето му е изключително красиво.
— Горе-долу — измънках аз. Сигурен бях, че ако в този момент имах възможността да зърна някъде отражението си, то щеше да бъде пурпурночервено.
— Трябва да побързаме. Дървото ще се пробуди всеки момент.
— Моля? — попитах аз, но тя вече ме дърпаше енергично. Нямах друг избор и я последвах, промушвайки се между облегалките. След като се озовах на задната седалка (с големи трудности — проклетият наклон сигурно беше най-малко четиридесет и пет градусов), посочих към шофьора:
— Ами той?
— Няма смисъл — отвърна момичето и отметна косата си назад. — Мъртъв е.
Тя отвори задната лява врата и в същия миг се чу страхотен трясък. Предното стъкло се взриви навътре и дългите противни клони нахлуха светкавично в колата. Подобни на десетки игли, те се забиха в тялото на шофьора, което се загърчи под нечовешкия им устрем. Господи, те сякаш го изсмукваха. Неволната ми асоциация със сграбчил жертвата си паяк бе прогонена от резкия вик на момичето:
— Бързо!
Тя вече бе застанала на самия ръб на кабината. След което скочи.
Проврях се подир нея и погледнах надолу. Кръвта мълниеносно нахлу в главата ми. Намирах се най-малко на десетметрова височина, а тя стоеше долу напълно невредима и енергично ми махаше с ръка.
Зад гърба ми се чу рязко изпукване, като че ли онези клони бяха прекършили гръбначния стълб на човека. Нямах никакво време за губене.
Поех си дълбоко въздух, прошепнах нещо като импровизирана молитва и полетях надолу тъкмо в мига, когато клоните вече пробиваха хастара на седалката пред мен и всеки момент щяха да покажат муцунките си.
Глухо тупване, мигновена болка, след което се превъртях и се изправих.
— Добре, че тревата е мека — казах аз.
— Не съвсем — усмихна ми се тя.
— Какво искаш да кажеш?
— После — прошепна момичето и сложи пръст на устните ми. — Сега да вървим.
— Къде? — попитах.
— В Убежището.
Когато се отдалечихме достатъчно от дървото, тя протегна дясната си ръка.
— Името ми е Яна.
— Евгений. Приятно ми е — казах аз и отвърнах на жеста.
Тя се усмихна. На лунната светлина можех да видя, че има много хубава усмивка. В очите й обаче се долавяше нещо тъжно. И страдалческо.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Обаче имам няколко въпроса…
— Само няколко? — отново тази усмивка, придружена от ироничен блясък в очите й.
— Е, не точно, но…
— Шшт — изведнъж прошепна тя и се приведе в тревата. Аз направих същото.