Бяхме приклекнали в неголям овраг, покрит, както и всичко наоколо, което бях видял досега, с гъста черна трева, висока двайсетина сантиметра. Нямаше никакъв сняг, а и времето не бе така студено — да не говорим за най-студения ден от 78-ма насам. Нямаше улици, шосета и пътища — навсякъде само тази трева. Не бях чул и никакви автомобили, автобуси или камиони. По едно време пресякохме някаква железопътна линия, но траверсите бяха напълно скрити от черната растителност. Тя бе толкова гъста, че напомняше козина. Сякаш ние сме въшките, бродещи по гърба на огромен незнаен звяр, помислих си аз.
Погледнах към небето. Луната се бе скрила зад тежки черни облаци. Не се виждаше нито една звезда. Докато зяпах нагоре, нещо ме ощипа силно по бедрото. Потрепнах от острата болка и обърнах поглед към Яна, но тя ми направи знак да кротувам.
Плъзнах ръка по крака си и не след дълго напипах причината. Дебело колкото палеца ми стволче, плътно прилепено до дънките ми като пиявица. Сграбчих здраво гадината с два пръста точно там, където се забиваше в кожата ми, след което рязко дръпнах.
Не се получи нищо.
Изругах наум и понечих да я дръпна за втори път, когато някакво раздвижване в мрака пред нас прикова погледа ми. Вгледах се напрегнато в тъмнината и щом започнах да различавам светещия силует на онова, което бродеше там, се вцепених от ужас.
Не, това не можеше да е истина.
С всички сили се опитвах да потисна мощния първоначален импулс да се изправя и да побягна. Внушавах си, че така само ще стане още по-лошо, че по този начин ще се превърна в сигурна плячка за съществото.
Яна стисна здраво дланта ми. Аз затворих за миг очи, след което отново ги отворих и вперих поглед в мрака.
Чудовището беше високо около шест метра. Гущероподобното му тяло завършваше с грозна човешка глава с малки очички и широка уста, осеяна с остри зъби. Дългата му месеста опашка се тътреше след него, подобно на тлъст и мазен земен червей. Задните му крака бяха изключително големи и развити, за разлика от предните му крайници, които приличаха на атрофирали ръчички. Кожата около врата му висеше надиплена на противни гънки. Нямаше (доколкото можех да видя) нито окосмяване, нито люспи. Туловището му изглеждаше ранимо, подпухнало и белезникаво и излъчваше слабо фосфоресциращо сияние.
Внезапно ме връхлита ярък спомен от детството ми. Аз стоя на пода в хола, навън вилнее снежна буря, но вкъщи е приятно топло и сигурно. Разтворил съм любимата си книжка — „Палеонтология в картинки“ — и се взирам съсредоточено в цветната илюстрация, показваща сблъсък на анкилозавър и тиранозавър. Слънчевите лъчи играят по бронираните им гърбове, а светът им ми изглежда по-реален от истинския.
Тиранозавър рекс…
Точно на това ми прилича съществото — с единствената разлика, че има човешко лице. Но така е още по-страшно.
Чудовището тежко пристъпваше, бавно въртейки уродливата си глава наляво и надясно. Езикът му се стрелваше зад дългите зъби, а ръчичките му присвиваха и разтваряха пръстите със закривени нокти.
Не смеех да помръдна. Макар че не виждах Яна (усещах единствено пламналата й длан, която изгаряше моята), бях сигурен, че и тя прави същото.
Сега беше на по малко от пет метра от нас. Молех се обонянието му да не е силно развито — в противен случай с нас бе свършено. То пристъпи още по-близо и аз успях да разгледам огромните му крака и масивните им нокти. След това рязко се обърна, описа мълниеносен полукръг с опашката си (при което едва не ни отнесе главите) и се отдалечи в беззвездната нощ.
След цяла вечност Яна разтърси ръката ми и прошепна:
— Да тръгваме.
Бях онемял. Само й кимнах, след което се опитах да се изправя.
Не можах. Изглежда се бях схванал.
Пробвах пак и този път успях. Притесни ме единствено необичайното изпращяване, което долових. Погледнах надолу и видях по краката ми да се поклащат десетки висящи стъбълца, подобни на дълги дебели ресни. Понечих да ги откъсна, но Яна ме спря.
— Остави ги. После.
Послушах я. Това момиче заслужаваше да се вслушваш в думите му.
След което отново се отправихме на път.
Убежището се оказа уютно помещение, разположено под земята, с тесни прозорчета в горната част на едната стена, гледащи на нивото на пръстта отвън. Най-вероятно бе служило за мазе (ако в този свят имаше мазета), тъй като се намираше в подножието на продълговата четвъртита сграда, бегло напомняща жилищен блок от социалистическа България. Вътрешността му приличаше на куб със страна четири метра. Мебелировката включваше нар, покрит с кожи на непознати за мен животни, грубо скована дървена маса и два стола без облегалки. Стените бяха осеяни с рафтове, отрупани с какво ли не, но предназначението на повечето предмети ми беше абсолютно неизвестно. Аз седях на нара и се опитвах да отскубна тревите-пиявици от краката си.