— Не така — обясняваше ми Яна. — Взимаш ножа и бодваш леко точно там, където тревата се е впила в кожата ти. После тя сама пада.
— Ами ако не падне? — правя се на идиот аз. — Тогава какво?
— Ако не падне, сдобиваш се с безплатен придатък за цял живот — усмихва ми се тя. Усмивката й наистина е завладяваща. — Но обикновено пада.
Аз клатя глава невярващо, след което изпълнявам предписаната процедура. Пиявицата се отлепя лекичко и цопва на земята. Яна мигом я хваща и я пуска в дълбока метална кофа. Слага отгоре й капак и той издрънчава в настъпилата тишина.
— Какво ще ги правиш? — нарушавам мълчанието аз.
— Когато се напълни, ще ги изхвърля навън — откровено ми заявява тя.
— Мо-о-ля? — не вярвам на ушите си.
— Всяко живо същество има право да живее. Те не са виновни, че са се родили такива.
— Поне гледай да ги изхвърлиш по-далеч от тук — напомням й. — Аз също съм живо същество, ако си забравила.
Отново усмивка. На фона на сиянието от свещта лицето й изглежда изтъкано от светлина.
— Красива си — казвам й аз.
— Благодаря — лека руменина плъзва по изящните й страни.
— Защо ме спаси?
— Защото беше в опасност. Видях как колата сякаш изскочи от нищото и в следващия момент вече беше заклещена в короната на дървото. Имах само няколко минути на разположение, преди то да се пробуди и да се нахвърли върху теб. Изкатерих се по ствола и… останалото го знаеш.
Кимнах. Бях отстранил повече от половината пиявици и сега дънките ми бяха целите на дупки, сякаш прогорени от цигара.
— А и освен това си добър човек.
Изтървах ножа и той глухо тупна на пръстения под.
— Откъде знаеш? — гласът ми беше дрезгав.
— Знам. Прочетох го в очите ти.
— Те бяха затворени — усмихвам се аз.
В погледа й отново проблясва пламъче.
— Мога да преценявам хората… За разлика от теб.
— Така ли? — гласът ми звучи леко обидено. — И защо?
— Защото в противен случай нямаше да се мъкнеш след мен — без да знаеш нищо нито за водача си, нито за света, в който си се озовал.
— Така е — мъдро заключавам аз. — Сигурно ей сега ще се превърнеш в чудовищен демон и ще изпиеш мозъка ми, а аз…
Пронизителен писък оглася пространството. Мръсните стъкла на прозорчетата издрънчават, сякаш внезапен порив на вятъра се е стоварил върху тях. Свещта изгасва, а Яна се хвърля към мен.
— Бързо! Лягай долу!
И двамата мигом се изсипваме на пода. Мога да доловя учестеното й дишане, а сърцето ми като че ли кънти директно в мозъка ми. Косата й ухае приятно в мрака, докато навън сякаш вилнеят най-свирепите същества от преизподнята. Писъците са придружени от страховито пляскане на криле — съдейки по звука, това трябва да бъдат огромни, ципести, черни криле. Криле на демон.
Когато всичко отшумява, когато детският плач и разтревожените викове на хората постепенно утихват, аз се обръщам треперещ към Яна и устните ми сами изричат въпроса:
— Що за свят е този?
Тя вдига рамене. После ме прегръща и се разридава. Устните й трескаво търсят моите в мрака, и когато най-накрая ги откриват, ние се сливаме в дълга и томителна целувка.
В този миг се чувствах истински щастлив.
Драскане на кибрит; пламъчето се доближава до свещта и светлината отново се възцарява в стаята. Яна оправя косата си и въздъхва дълбоко.
— Значи, искаш да ти разкажа как се озовах тук.
— Да — гласът ми звучи неестествено глухо.
— Добре. Но… помни, че съм те предупредила.
— Помня.
— Може би ще поискаш да си тръгнеш…
— Няма да поискам.
Отново въздъхване, последвано от дълга пауза. Докосвам ръката й с върховете на пръстите си.
— Живеех в „Дружба“ 2 — в най-затънтената част — в един много висок блок с множество входове. Винаги ми е приличал на някаква кула от старинен замък, не знам защо. Апартаментът ни беше на дванайсетия етаж, гледаше точно към комините на ТЕЦ-а. Много неприятен изглед — особено нощем, когато обръчите от червени светлини проблясват в тъмнината — винаги са ме изпълвали с усещането за нещо зловещо. Баща ми беше починал от рак на белия дроб, затова там живеехме аз, майка, брат ми и Джеки — любимата ми немска овчарка. С нея се разбирах най-добре…
Мъничка сълза проблесна в ъгълчето на окото й. Тя я изтри машинално и продължи:
— Тая вечер бях останала до късно у една приятелка в центъра. Беше студена зимна вечер. Вятърът те пронизваше и аз потропвах с крака на спирката, за да се стопля. Беше станало дванайсет без три и почти бях изгубила надежда, че 204 изобщо ще мине. Когато се отчаях съвсем и реших да преброя парите си, за да видя дали ще ми стигнат за такси, иззад завоя се зададе раздрънкан стар икарус с един фар. Беше моят автобус. Качих се от последната врата — имах чувството, че вътре е по-студено, отколкото навън — и седнах на любимото си място до прозореца от лявата страна.