Автобусът бе полупразен — освен мен, пътниците бяха не повече от седем човека. Повечето бяха млади хора. На „Плиска“ четирима от пътуващите слязоха. Тогава забелязах двете момчета с кожени шуби. Седяха един до друг, от другата страна на колелото, и шумно разговаряха. Непрекъснато поглеждаха към мен и още тогава не ги харесах.
Когато дойде време да слизам, в автобуса бяхме останали само аз и те. Слязох бързо през същата врата, откъдето се бях качила, и закрачих енергично към къщи. Блокът ни не е много далеч от спирката, но се минава през един разкопан участък. Докато вървях, чувах зад себе си гласовете и подмятанията на младежите. Единият даже ми извика нещо, но се направих, че не съм го чула. Щом доближих входа, се поуспокоих и забавих ход. Извадих ключовете си, пъхнах този за външната врата в ключалката, и щом го завъртях, отворих вратата. Във входа беше тъмно. Протегнах ръка към ключа за осветлението (той се намираше вдясно, до редицата от пощенски кутии), и точно преди да го натисна, усетих нечие присъствие в помещението. В момента, в който лампите светнаха, някой ме сграбчи силно за раменете, завъртя ме и натика в устата ми някакъв парцал. Опитах се да го ударя, но той бе много силен и беше приклещил ръцете ми. Беше ме извил така, че да не мога и да го ритна. Бях в капан, но не се отказвах. Продължих да се извивам и напъвам, но в следващия миг вратата се отвори и във входа влязоха онези двамата от автобуса. Очите им блестяха като на плъхове, току-що докопали плячка.
Тримата ме сграбчиха здраво и ме завлякоха към вратата на мазето. Обикновено тя се заключваше и само живеещите в блока имаха ключ, но ето че единият извади малко ключе от джоба си, пъхна го в бравата и отвори. Задърпаха ме надолу по стълбите и скоро се озовахме в тъмен коридор, осветен от една-единствена крушка в телена клетка. Мярнах вратата на нашето мазе — на нея бе намацана с боя цифрата 74 — но те ме влачеха някъде навътре, където никога досега не бях стъпвала. Не след дълго се спряхме пред една масивна врата, която се отвори с тежко проскърцване, и ме хвърлиха вътре. Знаех, че никой нямаше да ме чуе, ако се разкрещя, но точно това направих. Писъкът ми проехтя през всички коридори, но стените на блока бяха дебели и здрави, а и хората в последно време бяха станали глухи за чуждото нещастие. Якият веднага ми зашлеви два шамара (такива шамари никога не се забравят), след което процеди през зъби:
— Няма смисъл да викаш.
Въпреки това напъха онзи противен парцал в устата ми чак до гърлото и го омота с шала си. После свалиха палтото ми, съблякоха блузата ми и разкопчаха дънките ми. През цялото време се съпротивлявах яростно, като изпочупих ноктите си в тях, но всичко бе напразно. Когато останах по сутиен и бикини, те ме проснаха на пода и разкъсаха бельото ми. Стоях съвсем гола и беззащитна пред тях, в очите ми напираха сълзи, а онези копелета се хилеха и ме опипваха навсякъде с мръсните си пръсти. Единият взе да ме удря по лицето и когато якият разкопча панталона си, светът изведнъж почерня и изчезна.
— Когато отворих очи, се намирах тук — в това помещение, облечена в тези дрехи, легнала на ей този нар.
Гласът й трепереше. Аз стоях безмълвен. Страхувах се, че ако я докосна, тя ще изпищи. Въпреки това го направих.
Яна изхлипа.
— Ще… си… тръгнеш ли? — попита тя.
— Не — отговорих аз. — И… знаеш ли?
— Какво?
— И аз трябва да ти кажа нещо.
— Кажи.
Преглътнах. Страхувах се, че ще го сметне за елементарен кавалерски жест, целящ да я успокои и да й вдъхне сигурност. Но, Бога ми, аз знаех, че това е абсолютната истина. Понякога тези истини просто те връхлитат и ти не можеш да кажеш точно откога са истини за теб. Струва ти се, че си живял винаги с тях.
— Мисля, че те обичам.
Тя ме прегърна толкова силно, че за миг сякаш престанахме да бъдем две отделни личности и се превърнахме в едно същество, в чийто гърди биеше едно-единствено сърце.
Покой.
Тъмнина и тишина.
Ние лежим на нара, завити с тежките космати кожи, а голите ни тела са преплетени в невъобразима скулптура. Пръстите на Яна нежно изучават лицето ми, проследяват всяка извивка на кожата ми, след което се шмугват отново под завивките.
— От колко време си тук? — прошепвам.