— От два месеца. Точно. Шейсет и един дена.
— Странно — замислям се. — Откъде си толкова сигурна?
— Отбелязвам всеки ден с чертичка на онази стена — усмихва се тя. — Не съм толкова тъпа, колкото ме смяташ.
Мой ред е да се усмихна.
— Да, ти си по-тъпа.
Удар, боричкане и кикот.
— Какво толкова му е странното? — пита ме тя, след като сме се поуспокоили.
— Ти каза, че онова се е случило на 19 декември 2001-ва.
Тя кимва.
— Денят, когато стана катастрофата с таксито… Днешният ден… е 19 февруари 2002-ра. Това прави точно шейсет и един дена. Сигурна ли си в чертичките си?
Тя прехапва устни. Не мога да я видя в тъмното, но съм убеден, че прави точно това. Някак си го знам.
— Абсолютно.
— Ти спомена, че понякога е трудно да направиш разлика между нощ и ден… заради облаците, мъглите и другите щуротии.
— Така е, но… Сигурна съм.
— Значи времето тук тече по същия начин, както и в нашия свят. Поне досега — усмихвам се многозначително.
— Е, и?
— Щом времето тече по идентичен начин, значи някъде трябва да има и общи точки в пространството. Нещо като… — запъвам се аз. — Врати.
— То има — намръщва се тя. — Но само еднопосочни.
— Пробвала ли си да… — в следващия момент нова мисъл озарява съзнанието ми. — Колко такива врати си открила?
— Пет-шест. Но, като изключим нас двамата, в останалите случаи съм намирала единствено неодушевени предмети. Най-различни стоки, храна…
— Храна ли?
— С какво мислиш, че се храня, глупчо? С пиявици ли?
— Определено. То ти личи по физиономията.
Отново смях и борба.
— А другите стоки?
— Най-различни. Дрехи, инструменти…
— Какво? — почти извиквам аз.
— Възпитаните хора казват „моля“.
— Дрехите стават ли ти?
— Естествено. Виж сам — тя поглежда надолу към тялото си, забравила, че е гола, след което се изчервява и се поправя — нали видя?
— Видях — измърморвам аз. — Това наистина е странно.
— Кое? — прави се на недоумяваща Яна.
— Всичко. Но и това. Сякаш някой ни подхвърля нещата, от които знае, че имаме нужда. Сякаш някой ни наблюдава и дирижира всичко отстрани. Сякаш някой иска да…
— Хайде, хайде — мушва ме в ребрата тя. — С тая параноя бързо ще стигнеш в „Орландовци“.
— Ти пък откъде знаеш, че не искам да отида точно там? — зъбя се аз. — Може да съм некрофил или нещо подобно.
— Некрофилите по принцип са интелигентни хора. Но, прав си, откъде да знам, за теб могат да направят изключение…
Изчаквам няколко секунди и пак се връщам на темата.
— Добре, но все пак… Не ти ли се струва подозрително?
Дълга пауза, след което гласът й изведнъж става друг.
— Чуй ме внимателно. Да, струва ми се подозрително. Но знам едно нещо — в този свят аз имам втори шанс. Колкото и да е опасен и неприятен, колкото и различен от стария да е той. В този свят открих теб — целува ме бързо по челото — и знам, че сега това е нашият свят. Трябва да го приемем такъв, какъвто е, с всичките му предимства и недостатъци от рода на чудовища, липса на ток и треви, които се опитват да ти направят клизма. А що се отнася до подозрителността, нямаше ли такава и за предишния свят? Не ти ли се струваше, че често пъти нещата се дирижират от друг? Че си само пионка, която може всеки миг да бъде катурната от игралното поле? Че зловещите очи в небето контролират всяка твоя стъпка? Не е ли параноята основно чувство в онзи свят? Човекът в света, от който идваме, е окован във вериги — все по-фини и леки, но въпреки всичко — вериги. И ако ми кажеш, че си се чувствал истински свободен там — аз няма да ти повярвам.
Стоях като гръмнат. Яна беше абсолютно права. Не бях в състояние да продумам нищо.
Тя се изправи рязко, кожите се свлякоха от съвършеното й тяло и то застина за миг в центъра на помещението, сякаш излъчващо неземна светлина. Господи, колко си красива, помислих си аз и усетих пронизваща болка в лявата част на гърдите си.
— Отивам да изхвърля тревите. Ще се върна веднага.
— В такъв вид ли? Започвам да подозирам нещо.
Тя разроши косата ми и се усмихна.
— Ще дойда с теб — казах.
— По-добре недей. Трябва да се възстановиш от катастрофата. Пък и тревите май те поизсмукаха… — изрече тя, докато се обличаше.
— Не само те — поглеждам я закачливо аз.
Тя се навежда, целува ме леко по устните, след което се изправя, вдига кофата и ми прошепва:
— Няма да се бавя. Чао.
— Чао — отвръщам аз.
Времето течеше мъчително бавно.
Погледнах към часовника си — старата, добра съветска „Слава“, с 26 камъка и надраскан циферблат — и за пореден път благодарих на Бога, че часовникът ми е механичен. Трудно бих могъл да си купя батерии за електронен в този свят.