Яна отсъстваше от 26 минути.
Дали половин час е нормален срок за момиче, което казва, че няма да се бави? Или й се е случило нещо?
Не знаех.
Параноята се наместваше удобно в мозъка ми, издълбаваше си гнездо и настаняваше отвратителното си сегментирано туловище в него. Опитвах се да разсъждавам трезво, но не можех.
Отново хвърлих поглед на часовника.
29 минути.
Погледнах нагоре към тавана, след което станах и започнах да се обличам. Първо дънките, после пуловера, накрая ботушите.
Поколебах се за момент, но в следващия вече бях навлякъл коженото си яке.
Потупах десния си джоб. Чу се леко прозвънване.
Запретнах левия си ръкав и за трети път се взрях в циферблата. 35 минути.
Тъкмо понечих да изляза, когато погледът ми се спря на нещо в далечния ъгъл. По-голямата му част бе скрита под масата, което обясняваше защо не го бях зърнал досега.
Нещо като сандък. Или ракла.
Приближих се до него и го отворих. Капакът протяжно изскърца. Сред множеството боклуци вътре се намираше и онова, което ми трябваше.
Грабнах брадвата и затръшнах капака. После духнах свещта и излязох навън.
Намерих ги сред развалините.
Бродех по мрачните улици на нещо, което в най-добрия случай можех да нарека призрачен град. Може би в далечни времена тук са живеели хора, раждали са се деца и са се произнасяли обяснения във вечна любов. Може би животът е кипял, радостен и тъжен, щастлив и тежък, даряващ и неумолим. Може би… за разлика от днес. Зловещите силуети на руините се издигаха подобно мрачни гробници, а по изкорубените улици шестваха единствено Разрухата и Хаосът.
Е, и аз.
Прокрадвах се като котка в сенките на порутените стени и се вслушвах във всеки нощен шум. Стъпките ми глухо потъваха в голата, лишена от всякаква растителност (дори от вездесъщата черна трева) пръст. Сърцето ми замираше в очакване да чуя гласа на Яна.
Аз обаче не издавах нито звук. Сякаш нещо ме възпираше.
Тогава ги видях.
Тя лежеше гола и завързана за четири колчета, забити в прашната земя. Нозете й бяха безсрамно разтворени, гърдите й трескаво се повдигаха и спадаха, а в очите й проблясваха сълзи. Четири факли осветяваха гнусната сцена и хвърляха трепкащи отблясъци върху силуетите на тримата.
Двамина от тях мрачно гледаха, заели разкрачени стойки и скръстили ръце, докато третият (най-якият) бавно разкопчаваше панталона си. И тримата носеха черни кожени шуби.
Нещо в мен се преобърна. Вселената изведнъж почервеня и сякаш ме запрати в пространства, където извират реки от кръв и жаждата за смърт е нещо, на което просто не можеш да устоиш.
Хвърлих се бясно напред и стоварих с всички сили брадвата върху главата на най-здравия. Чу се тъп, пращящ звук, като че ли от спукване на диня, след което черепът му се разцепи, изхвърляйки мощен кървав фонтан.
Той се олюля за момент, застинал във въздуха, после тежко се строполи на земята.
Останалите ме гледаха вцепенени, сякаш бяха неспособни да реагират. Бръкнах бързо в джоба си и извадих пеперудата, която проблесна на светлината, и със звънко изщракване я отворих. После се хвърлих към по-близкия.
Той вдигна ръка в опит да се предпази, но аз имах предимството на нападението и острието меко потъна в отпуснатия му корем. След това се обърнах да посрещна евентуалната атака на третия, но вече беше късно.
Юмрукът му се стовари върху челюстта ми и аз се проснах на земята. Ножът издрънча и тупна върху пръстта. Онзи веднага го сграбчи, вдигна го и замахна към мен.
В този момент се появи Светещият.
Той изникна от сенките подобно на бяла акула, надигаща се от морските дълбини. Белезникавият му силует светкавично се материализира пред нас и аз направих единственото, което можех да сторя — застинах неподвижно в позата, в която бях паднал.
Искрено се надявах Яна също да не помръдва.
Чудовището бавно се зае да изследва обстановката. Набръчканото му лице бе отвратително грозно, но от близко разстояние беше направо зловещо. Като че ли някой перверзен Франкенщайн бе сглобил този урод от несъвместими елементи и го бе пуснал на воля из Ада.
Светещият се отдръпна рязко назад; факлите бяха поопърлили носа му. В следващия миг онзи с шубата побягна.
Съществото нададе къс, отсечен рев и се втурна след жертвата си. Използвах момента и веднага прерязах въжетата, с които бе завързана Яна. Добре, че винаги си нося втори нож.
След това бързо се шмугнахме в най-близката развалина — порутена, но все пак достатъчно запазена, за да ни защити от звяра.
Не след дълго чухме ужасяващ писък, последван от отвратителни разкъсващи звуци. Хищникът беше настигнал плячката си. Докоснах неволно започналата вече да се подува челюст и болката, която ме връхлетя, беше неописуема. Въпреки това се усмихнах.