След дълги, но не и безкрайни часове, през които Яна се разтърсваше от ридания, а аз я придържах в обятията си, наметнал якето си върху нежните й рамене, чухме как чудовището се отдалечава. Изчакахме още известно време, за да сме сигурни, че няма да го срещнем на връщане (макар че едва ли имаше нещо, в което да си сигурен в този свят) и се отправихме към Убежището.
Докато вървяхме, в главата ми звучаха думите на Яна. Какъвто и да беше този свят, сега той беше наш. И ние трябваше да се научим да живеем в него. Колкото и трудно да ни се струваше това.
Погледнах към Яна и прочетох всичко в очите й. Те ми даваха увереността, че ще успеем.