Жан от Авалон не обърна внимание на тълпата. Следван от Филип, младия си оръженосец, който бе нарамил шлема, бойната ризница, раменната броня и железните ботуши на своя господар, той си проправи път сред търговците и подкани кортежа, който водеше, да се изравни с него. Това бе малка група от петима бели монаси, тръгнали точно преди седмица от абатството в Клерво, които със светлите си дрехи се открояваха на заобикалящия ги мръсен фон.
Единият от тях, слабоват и мършав, с издължено лице, рядка брада и изпъкнали очи, разбра мигом знаците на рицаря. Направи една-две големи крачки пред групата и като свали пътьом качулката от бръснатата си глава, се обърна някак тържествено към рицаря.
— Свършихте добра работа, Жан от Авалон — рече му. — И нека нашият Господ Бог Исус Христос ви дари с безкрайната си милост.
— Просто изпълних обета си за послушание, отче Бернар — отвърна той, следейки изпод око простолюдието, което започваше да се сбира край тях. — А сега ми кажете каква мисия ще ми възложите и аз ще я изпълня с радост.
— Достатъчно е да знам, че сте наблизо и бдите над нас с оръжие в ръка — каза монахът. — Шартр е свято място и тук ще имаме нужда повече от ума ви, отколкото от вашия меч.
Без да иска, Бернар дьо ла Фонтен, абат на процъфтяващия цистерциански манастир в Клерво, напомни на рицаря истинската цел на това пътуване. Всъщност те бяха поели по тежкия път за Оксер и Орлеан не само за да се срещнат с епископ Бертран. Абатът, мъж с остър ум, отдаден с невиждана страст на вярата, искаше да се увери и дали този хълм е мястото, което търсеше от месеци. Откакто рицарят от Авалон отиде в манастира му, Бернар не бе преставал да мисли за странните неща, преживени от граф Хуго и хората му, и за това как би могъл да овладее този източник на огромна сила, на който, както изглежда, се бяха натъкнали в Светите места. Дали това беше Дяволът? „Може би“, отговаряше си. Човекът, чийто девиз беше прочутата фраза Regnum Dei intra nos est („Божието царство е в нас самите“), смяташе, че същото се отнася и за Дявола, следователно за събитията, случили се в Йерусалим — толкова очевидни и така осезаеми, — трябваше непременно да има някакво „очевидно“ обяснение.
Но още повече го тревожеше нещо друго: той знаеше, че срокът, в който „ключът“ към Божията стълба — появила се неотдавна по думите на Жан от Авалон в подземието на Скалата — трябваше да бъде донесен от Йерусалим, вече изтичаше. А най-трудно му беше да реши къде да положи тази реликва. Дали Шартр щеше да се окаже подходящото място?
Както очакваше, малка група духовници посрещна прочутия Бернар в църквата на абатството. Начело бе епископ Бертран, мъж с голям корем и добре подстригана коса, който носеше тънка червена мантия с вплетени златисти филиграни. До него неколцина „черни монаси“ от Клюни, всичките пращящи от здраве, наблюдаваха подозрително този „орляк мистици, умиращи от глад“.
Представянето продължи точно колкото трябваше. Когато и двете делегации се озоваха под северния портик на църквата — украсен с грубовати изображения на дванайсетте апостоли, пребоядисани в ярки цветове, — водачите им се целунаха по страните и се отправиха навътре в храма да разговарят насаме. Никой от двамата не желаеше да се впуска във вечния спор за бедна или богата Църква, така че, притулени в сенките на храма, те поведоха разговор като съмишленици, както подобаваше в случая.
— Благодаря на Господа, че дойдохте, отец Бернар. Притворната усмивка по руменото лице на епископа изчезна още щом той обърна гръб на свитата си.
— Когато вашият пратеник ни извести вчера, че идвате в града, наистина повярвах, че молитвите ми са чути.
Отец Бернар се намръщи.
— И каква е причината за безпокойството ви? Не смятах, че ще отстъпите така бързо пред цистерцианския идеал.
— О, не, не — побърза да отвърне епископът. — Но макар да не споделям аскетичните ви възгледи, признавам, че монасите ви имат повече опит в духовните дела, а в момента ме занимава точно такова.
— Щом казвате.
— Миналата седмица — обясни Бертран — от криптата на Света Богородица, на същата тази църква, изчезна майсторът, когото бяхме наели за ремонта. Всичко беше повече от странно. В началото помислихме, че е отвлечен, но само преди два дена клетникът се появи на същото място, откъдето изчезна, и то, когато храмът бе затворен отвсякъде!
— Значи се е върнал.
— И така може да се каже. Помислихме, че е дяволска работа. Какво друго? Защото иначе не разбирам как ще се промъкне в криптата, без да разбие вратата. Беше невредима! Но най-лошото е, че се появи с помрачен разсъдък и не можахме да разберем почти нищо за това изчезване.