С времето и с голяма доза „късмет“ стигнах до творбите на някои съвременни изследователи, като руснака Пьотър Демянович Успенски, ученик на не по-малко интересния арменски учител на име Гурджиев, който през 1931 година стига до изумителното заключение, че строителите на Парижката Света Богородица получават знанията си в наследство от епохата на градежа на пирамидите! Тоест, че от Древен Египет до средновековните каменоделци има някакъв „трансмисионен ремък“ на знания, останал незабелязан за историци и анализатори. И ако тази хипотеза е вярна, то тези „майстори на знанието“ сигурно са оставили своя подпис, но не в архитектурния стил — това би било твърде грубо и повърхностно, — а в сходния начин, по който са планирали и едните, и другите строежи спрямо звездите, независимо от хилядолетията история, които ги делят.
И естествено бях обсебен от предизвикателството да открия потомците на тези майстори, на тези „ангели“. Къде ли бяха днес пазителите на това знание? Възможно ли беше да ги срещна някой ден? Това е основната идея на този разказ.
За да я прокарам, тръгнах по следите, оставени от „организацията“ — в този роман това са дърводелците (les charpentiers), — обиколих половината свят и днес мисля, че съм попаднал на част от следата, водеща към такива странни общности като тамплиерите или към такива съвършени в своята хармония творения като катедралите. За следата, оставена от тези „ангели“ — на които гледам като на същества от плът и кръв, проникнали сред нас, — вече съм споменавал в книгата си Синята дама. А в следващите страници се опитвам да ги опиша още по-добре.
Така че бъди нащрек, скъпи читателю.
ЛА НАВАТА, ПОД ЗНАКА НА СЪЗВЕЗДИЕТО ДЕВА, СЕПТЕМВРИ 1999 г.
В следващите страници по необходимост е представена само малка част от фактите, които променят неусетно лицето на света. Не всички подробности са исторически верни много от тях съвсем умишлено не са такива, — но те носят духа на нещо, което би могло да се случи. Един ден, ако, както се надявам, Вратите се отворят и Провидението ми позволи, тази история ще бъде разказана докрай.
OMEN1
Йерусалим, 1125 година
Клетият Жан от Авалон не си бе представял нито за миг, че да водиш битка в бронята на вярата2 е нещо толкова реално, близко и същевременно опасно.
Стреснат от неочаквания обрат на събитията, рицарят успя да запази хладнокръвие и да се усмихне, когато графът, приведен над ухото му, му прошепна целта, към която трябваше да се отправи възможно най-скоро. Той изрече само три фрази на романски, къси и прости, които стигнаха до мозъка на неговия раб с лекотата на трубадурски напев. Но последната от тях го жигоса: „Аз ще ви водя“, рече.
Развълнуван, Жан прие тази нова заръка и побърза да подеме Те Deum laudamus, сякаш нищо не се беше случило.
Но не беше така.
После, обзет от неописуема възбуда, младият воин на бялата пелерина падна на колене пред своя господар, целуна златния печат на графство Шампания, гравиран върху прекрасния пръстен, и изрече високо своята клетва, която всички чуха.
— Приемам на драго сърце вашите заповеди, господарю избоботи той, — и ще ги изпълня дори това да ми коства живота. Сега, когато видях Истината, нека света Богородица закриля тази свята мисия, амин.
Никой не се изненада. Всъщност благородният Хуго де Пайен, сенешал и доверен човек на графа, му бе обяснил всичко съвсем ясно още в деня, когато го вербува в Троа преди време. „Милицията, която събираме — каза му по пътя към параклиса, където се проведе церемонията по приемането му, — ще води битка на два фронта: ще се бием безпощадно с онези, които обсаждат пътищата към Божигроб, и ще громим духовните сили на Злото, заплашващи нашия свят. И вие, благородни Жан от Авалон, можете да се развивате и в двете посоки, затуй бъдете готов да влезете във всяка от тези битки“.
Жан узна тази пророческа вест през лятото на 1118 година, преди цели седем години. Тогава получи и бялата дреха, която днес носеше с гордост. През онзи далечен юли младият воин от Авалон бе навършил деветнайсет лета и с гордата си и крепка осанка, със смелостта и дръзновението си, със златистите коси и зелените си, изумрудени очи бе впечатлил изпълнителите на проекта, които скоро започнаха да го готвят за едно бъдеще, изпълнено с тежки мисии. И то бе свързано, без съмнение, със „знака“, че рожденият му ден съвпадаше с момента, когато Годфроа дьо Буйон превзе Йерусалим и го отвоюва от турците за християнството.
Съкрушителният триумф на този пръв кръстоносен поход щеше да изиграе решаваща роля. Много по-голяма, отколкото папата или европейските крале бяха предвидили.
2
След години, пишейки своята „Възхвала на новата тамплиерска милиция“, за да даде Устав на този орден, Бернар от Клерво ще използва точно тези думи, опитвайки се да опише истинските цели на Ordo Pauperum Commilitonum Christi Templique Salomonici. — Б. a.