Meteor man се поколеба.
— И къде смятате, че е скрита тази батерия?
— В кивота естествено. Още ли не сте го видели?
Усмихвайки се, Темоен посочи през скелето нещо правоъгълно, намиращо се точно над короната на Богородица. Беше доста голям ковчег, подобен на онзи, който бе докоснал при северния портик на катедралата в Шартр, изсечен в камъка, запечатан със същите пломби. От двете му страни имаше седящи статуи на главните патриарси от Стария завет. Там бяха Яков — от Scala Dei, Аврам — който закриля Скалата на хълма Мория, Соломон — пазител на кивота в Храма, Давид.
Удивен, Монри го разглежда доста дълго, без да продума. Беше същият ковчег, който бе видял по витражите на параклиса на свети Августин Кентърбърийски. Съвсем същият, но от камък.
Когато се увери в това, което виждаше, треперейки, той предложи нещо, което никога досега не би му хрумнало да направи.
— Ще го отворим ли? — промълви.
— Разбира се, професоре.
Последните думи на Мишел Темоен се чуха съвсем ясно по мощния микрофон сименс, инсталиран на тавана на реното.
— Стигна твърде далеч — рече Глория, широко отворила очи. — Казах ви, че няма да го спрем, като задържим помощничката му. Твърде упорит е.
Жерар и Рикар не отговориха, а отец Роже, необичайно спокоен, остави напористото момиче да продължи:
— Ако не направим нещо, книгите на Хермес ще попаднат в ръцете им! И Вратата ще бъде тяхна!
— Може би — рече сдържано духовникът, гледайки втренчено южния портик на катедралата и силуетите на Монри и Темоен, които се отправяха към скелето.
— Но, отче!
— Може би всичко е част от Божия план. От знака, който отец Теодор чака в Синай.
— Знак ли? Какъв знак? — изсумтя Глория. Духовникът не отговори.
LIBER PROFETORUM45
Клерво
Приготовленията за потеглянето на кортежа на белите монаси от Шартр се забавиха с почти още осем месеца. През това време Бернар следеше отблизо състоянието на Жан от Авалон. Но въпреки всичко, нито молитвите му, нито лековете, които му даваха, успяха да спрат процеса на бързо стареене, рушащ ден подир ден здравето на рицаря. Както преди това с Филип, оръженосеца, плътта на тамплиера ставаше все по-мека и костите му скоро започнаха да се провиждат през тънката и гладка като на змия кожа. Всички си мислеха, че краят му сигурно е близо. През тези месеци епископ Бертран и семействата в града положиха изключителни грижи. Всеки ден, още в зори, се приготвяха пресни зеленчуци и бульони от месо само за болния. После, по изгрев, палеха камината и сменяха чаршафите му. Към третия час го миеха от главата до петите в голяма делва с топла вода и веднага след това проветряваха стаята и я приготвяха за неотменното посещение на отец Андре. Жан можеше да ходи, но не искаше. И така писарят на Бернар сядаше в долния край на леглото с един дървен аналой и оставаше там до пладне, когато се сервираше основното ядене. После рицарят подремваше до късния следобед; молеше се в компанията на друг монах и след скромната вечеря отново се отпускаше на сламеника.
Така отец Андре изписа стотици бележки под диктовката на Жан от Авалон. Това бяха преди всичко къси поеми, майсторски съчинени от тамплиера, които накрая бяха събрани в книга с релефни корици, подвързана от сръчния монах от Опито.
Книгата, която Жан реши да подпише незнайно защо „Жан Йерусалимски, разумен сред благоразумните и мъдър сред мъдреците“, потегли, разбира се, заедно с другия товар и хората към Клерво, където пристигнаха през май 1130 година, в разгара на пролетта. Беше я озаглавил Таен дневник на пророчествата и въпреки че само Бернар и отец Андре я прочетоха до края, хората от кервана, които се връщаха отново у дома, говореха едва ли не по цели седмици само за нея.
И все пак едно събитие наруши реда на нещата. И негов герой беше Родриго, затворникът, когото бяха заловили в църквата Света Богородица в деня на завръщането на тамплиера.
Заедно с талигите със скрижалите — няколко десетки, от които останаха на съхранение в Шартр — арагонецът бе част от „зестрата“, която цистерцианците отнесоха със себе си. Бернар смяташе, и то не без основание, че той не му бе казал още всичко за връзката си с прелата на Орлеан, и реши да помоли епископ Бертран да му го предаде. Защото, макар през цялото време Родриго да бе споменавал едва-едва за Раймундо де Пеняфорт, той разказваше надълго и нашироко за странстванията си по пътя към Сантяго с подробности, които стреснаха абата.