— Не всички.
— Така е, Глория. Не всички са можели да ги разчитат. Силен удар сложи край на разговора. Стереофоничният екип на Рикар се стресна.
— Чукат по него, отче! Отварят кивота!
Така беше. Варовиковата плоча върху каменния ковчег на фасадата започна да се пропуква под редуващите се удари с чукове на инженерите. За щастие слънцето над Амиен беше на заник и около скелето не се мяркаше никой, който да види това светотатство. Старинната скулптура, оцеляла почти осем века, бе подложена на най-тежките удари, откакто строителите на храма я бяха поставили там.
Жак Монри усети пръв. На шестия удар част от капака поддаде и каменните отломки паднаха вътре.
— Празен е — усмихна се доволно Темоен.
След още два удара с чука отворът стана колкото шахматна дъска.
В началото не усетиха, но скоро ги облъхна силна кисела миризма, напомняща на амоняк. И неприятното усещане за световъртеж ги принуди веднага да скочат на скелето и да се поотдалечат от дупката. Не успяха дори да надникнат вътре.
Долу отец Роже се усмихна, доволен.
— Това е силата на „източника“ — рече, без да откъсва очи от бинокъла.
— Какво става, отче?
Глория, която бе излязла от колата, се приближи до прозореца.
— Наложи се да се отдръпнат от кивота. Няма да се учудя, ако започне да им прималява, сякаш са затиснати от каменна плоча и ако изгубят чувството за време.
— Чувството за време ли?
— Онези, които са се приближили до източника — като Жан Йерусалимски или Мишел дьо Нотрдам например, са страдали с години от периодични халюцинации. То е, защото са били подложени на огромен натиск.
— Затова ли са можели да „виждат“ бъдещето?
— Затова и, защото са минали през Вратата. Знаем, че Жан Йерусалимски е минал два пъти през нея: в Купола на Скалата в Светите земи и в Шартр. Колкото до Нострадамус, много е възможно — благодарение на Медичите — да е успял да мине през нея в Реймс.
— Този натиск няма ли да засегне и нас, след като сме толкова близо?
— „Източникът“ сигурно е бил изолиран, преди да го скрият. Надявам се.
— Има ли някакви данни за гравитационната сила на кивота?
Изненадан от въпроса на Глория, отец Роже свали бинокъла от очите си.
— Да, има. В еврейския Мидраш се говори, че кивотът можел да се издига във въздуха, да се носи като безтегловен и дори да превозва тези, които били наблизо. Освен това се казва, че всеки път, когато се „надигал“ срещу враговете и политал над земята, издавал нещо като стон.
— Няма да ни засегне от това разстояние, нали?
— Предполагам, че въздействието му ще е много слабо. Колкото да подплаши извършителите на кощунството.
— Надявам се.
На Монри и Темоен им трябваха няколко минути да се съвземат. Седнали на скелето, с ръце и дрехи, покрити с белезникав прах от камъка, те оглеждаха съсредоточено ковчега отвън, без да смеят все още да надникнат вътре. Миризмата и страшната умора — сякаш силите им бяха засмукани от направената дупка — ги бяха омаломощили.
— Явно вътре има нещо — прошепна Темоен.
— Да го извадим тогава.
Инженерите отново се наведоха предпазливо над каменния ковчег и започнаха да вадят парчетата от горната плоча, закриващи отвора. Не беше трудно. Камъкът бе доста ерозирал и се отделяше лесно.
След минути Темоен надзърна вътре. Пространството бе с големината на малък телевизор. Очевидно размерите му не съвпадаха изобщо с тези на кивота. Освен това на пръв поглед му се стори празно. Но после разбра, че не е.
На дъното лежеше нещо, потънало в сивкава пепел и приличащо на плоча, увита в пергамент. Темоен първо духна силно, вдигайки облак прах наоколо, за да я очисти.
— Какво е? — запита Монри.
— Прилича на кварцова плоча. Чакайте.
Мишел бръкна решително вътре, обхвана с две ръце плочата и я надигна. Беше много тежка и той трудно я извади. Един последен слънчев лъч проблесна внезапно в следобеда и тя засия.
— Вси светии! — изръмжа отец Роже, гледайки през бинокъла.
— Какво става, отче?
— Това е Lapsit Exillis!
— Какво? — Облегнат на потенциометъра, закръгленият Рикар пребледня.
— Lapsit Exillis. Едно от имената, дадени на Граала през дванайсети век, когато се узнава за съществуването му. Всъщност — обясняваше трескаво отец Роже — това е ключово име, разпространено от френския средновековен поет Кретиен дьо Троа, което значи Lapis ex coelis. „Небесен камък“.
— И какво представлява?
— Една от плочите на Хермес. Една от плочите на Енох. На Имхотеп. На Мойсей. Една от Божиите книги!