— Беше стълба — промълви някой.
— Не. Това е силата на Лукавия. Само онзи, който носи бронята на вярата, ще издържи и ще победи. Но дали, след като вече го знаете, ще искате да останете в този Орден?
Жан, все така сгърчен от болка на крачки от входа на криптата, потвърди пръв.
Трогнат, владетелят на Шампания се приближи и като се наведе над него, прошепна в ухото му:
— Тогава, верни ми Жан от Авалон, вие ще откриете вратите на Запад и ще запечатате всяка от тях с един храм. Ще бъдат прекрасни, съвършени творения и никой няма да узнае какво крият. Не бойте се, аз ще ви водя.
Със зачервени и влажни очи Жан погледна към вече тъмната и гола скала. Замисли се над думите на графа и като ги скъта в сърцето си, успя да каже високо и ясно, та всички да го чуят.
— Приемам на драго сърце вашите заповеди, господарю избоботи, — и ще ги изпълня дори това да ми коства живота. Сега, когато видях Истината, нека света Богородица закриля тази свята мисия. Амин.
— Амин — отвърнаха онези, които го чуха, без да знаят защо.
САТЕЛИТ
Тулуза, в наши дни
Ето го пак.
ERS-19 се полюшна леко на лявата си страна, насочвайки сребристите си панели към спокойната повърхност на синята планета. Така изпълняваше последната електронна команда, пратена му от Земята само десетки от секундата преди това.
Златистата ракета проблесна, а цялата маневра бе обгърната като от спасителна ръка от онази наситена с напрежение тишина, която много астронавти се бяха опитвали да опишат при завръщането си от космическите полети.
Според компютърното изображение в момента нямаше място за съмнение: със завидна величественост послушният сателит бе наклонил с двайсет градуса оста на правоъгълната конструкция, поддържаща финия инструментариум. Само гладките керамични панели с емблемата на Европейската космическа агенция се свиха едва-едва и лекото поклащане се предаде на целия апарат.
Точно в 13,35 ч. по Гринуич всичко бе готово и този „танц“ трябваше да се повтори.
Всички скръстиха ръце.
Въпреки че протичаше по програмата, подготвена от екипа на професор Монри, специалистите знаеха, че това е най-деликатният момент в цялата операция. Личеше си. От известно време мониторите, на които следяха орбиталната настройка на сателита, тънеха в гъст цигарен дим. Всъщност точно този безформен сух облак посрещна Мишел Темоен, щом той влезе в Контролната зала.
Там сякаш бе нощ. Амфитеатърът на три нива около големия стенен екран, на който се следяха орбитите на останалите сателити на Агенцията, беше по-пълен от обикновено. С приглушените светлини, с включените монитори, клавиатурите и хилядите многоцветни светещи клавиши това място сякаш щеше всеки момент да закипи.
— Готови сме, мосю. Металният глас екна в цялата зала.
Темоен обичаше всичко това. Почти три години не бе виждал друго освен този свят от пощурели светлини, електронни сигнали и автоматични команди. Не знаеше дали навън вали, или грее слънце, дали е зиме или лете. Каквото и годишно време да беше, той напускаше тази зала винаги нощем и макар заради проекта, който носеше със себе си, често да не мигваше нощем, не пропускаше и ден да не почете малко. Беше му останало от Летисия, но предпочиташе да не мисли много за нея.
— Можем да започнем отново обратното броене, мосю.
Операторът, отговорен за връзката със сателита — един двойник на Анди Уорхол, — който бе седнал пред централната контролна маса в залата, току-що бе дал зелена светлина за следващата маневра на ERS-1.
— Благодаря, Лаплас — отвърна някой зад гърба му. — Антената готова ли е?
— Готова да се разтвори, мосю.
Темоен пребледня. Другият глас, екнал в амфитеатъра по вътрешните микрофони, беше последното нещо, което главният инженер очакваше да чуе тук долу. И все пак нямаше грешка: лично Жак Монри бе слязъл в пъкъла и даваше команди на сателита, застанал до екрана. Какво, по дяволите, правеше тук, редом с простосмъртните оператори на CNES10, най-големият шеф на станцията? Защо ще инспектира така неочаквано една рутинна мисия?
Темоен тръсна глава и преди да успее да се измъкне и да се върне ядосан там, откъдето бе дошъл, Meteor man — подходящ прякор за това кълбо от нерви Монри — го спря с отривист вик. Беше махнал микрофона и слушалките си и тичаше към него.
— Господи, Мишел! Къде, по дяволите, се дянахте? От двайсет минути се мъча да ви открия.
Инженерът — мъж на средна възраст, с тъмни очила и добре поддържани мустаци, се помъчи да се усмихне наивно и убедително.
— Съжалявам, мосю. Бях в комуникационния център да проверя навигационните системи на сателита. Никой не ми каза, че лично ще ръководите тази операция.