Никой не дръзваше да доближи тамплиерите. Дьо Пайен, който носеше гонфалона, нямаше нужда да разчиства пътя си. Дори само отличителните им знаци — рицарите бяха облечени в одеждите на ордена, към който принадлежаха — бяха достатъчни. Търговци, разносвачи, сводници, продажници, странстващи учени, дори измършавелите улични кучета се разбягваха в тъмните процепи между къщите или в тесничките като ширит алеи. Дьо Пайен дочу странно мърморене и вдигна поглед. Някаква жена стоеше на покрива на къща, препречвайки пътя на светлината така, че тялото й се бе превърнало в рязко очертан тъмен силует. Едмънд видя гъста мърлява коса, а тъмните дрипи, в които бе облечена, се вееха и наподобяваха гарванови пера. Рицарят присви очи и се размърда в седлото. Успя да зърне нацапано с бяло лице, огърлица от кости и ръкавици без пръсти. Жената вдигна ръце, сякаш за да произнесе някаква демонично заклинание, и той напипа броеницата, завита около дръжката на меча му, ала когато отново вдигна поглед нагоре, ужасното видение бе изчезнало. „Вещицата Ерикто ли бе това?“ — зачуди се Едмънд. Едва ли. Той стисна юздите и се огледа. Най-добре беше да не мисли за това, не и сега!
Групата напусна мрачните пазари и тържища, и навлезе в по-заможни части на града, където красиви имения се въздигаха зад богато украсени порти. Прекосяваха малки площади с бълбукащи фонтани и смокинови дървета, хвърлящи сянка, терпентинови дървета и палми. Пойни птички чуруликаха в позлатени клетки, закачени на вратите, а въздухът стана сладък от аромата на цъфнали кактуси и други растения. Накрая стигнаха Портата на Ирод, където потъналите в прах стражи им помахаха да преминават нататък по дългия път, простиращ се на север към Рамала и Наблус25. Късната януарска жега тук не бе така гнетяща, както в града, дори пясъчните повеи се усещаха като освежаващи след миризливите улици. Известно време Дьо Пайен язди мълчаливо, отправил взор към далечните хълмове, покрити с цъфтящата в тъмносиньо мандрагора, докато край пътя се бяха разлистили цветовете на бледи теменужки и жълти ириси.
Друмът гъмжеше от пътници, товарни кончета и редици камили. Разносвачи и търговци бутаха количките и двуколките си или водеха воловете, теглещи тежки каруци. Войници целите покрити с прахоляк, се влачеха върху рошави кончета. Групи поклонници вървяха, събрани под импровизирани флагове и грубо сковани дървени кръстове. Просяци придиряха за милостиня. Предприемчиви селяни наизскачаха от ивица борови дървета, за да им предлагат подноси с хляб и чаши вода или прясно изстискани сокове. А над всички тях кръжаха винаги бдителните мишелови и лешояди — масивните им криле се олюляваха на вятъра, а скалните гълъби, узнали за дебнещата заплаха, пърхаха над хората от едно прикритие към друго.
Едмънд познаваше пътя. Щяха да вървят из Йорданската долина, изпъстрена с маслинови горички, където щурците свиреха нескончаемото си песнопение и не спираха дори заради големите жълтеникавокафяви лисици, промъкващи се на лов за гризачи или за някоя непредпазлива птица. Продължиха напред и групата им се откъсна от навалицата, следвайки посоката, начертана от Парменио, който очевидно познаваше всяка извивка на земята тук. Отначало разговорите им бяха откъслечни, докато не прекараха първата нощ заедно, установили лагера си в коритото на един пустинен поток. В далечината се затъркаляха гръмотевици и по небето блеснаха светкавици, ала дъждът така и не ги застигна. Провансалците издигнаха лагера и събраха изсушен тор и каквито съчки намериха. Скоро запращя весел огън. Сготвиха месото, препекоха хляба и отвориха меховете с вино. Дьо Пайен изпя Песента на Творението26 и мъжете започнаха да се хранят и да разговарят за пустинята и за вездесъщите й призрачни легенди. Нормално бе тази и другите последвали вечери разговорите да се завъртят около приказките за неотдавнашните събития в Йерусалим. Един от провансалците спомена история за вещици, които варели отвари от пяната на бесни кучета, от гърбиците на човекоядни хиени и от очи на орел, ала Дьо Пайен не узна нищо повече за труповете на млади момичета, открити извън града. Дьо Трамле явно бе успял да спре мълвата, въпреки че провансалците яростно отхвърляха всички нападки срещу Ордена на Храма. Никой не спомена за Уокън и Берингтън.
Сутрините, тъкмо преди пукването на зората, те продължаваха пътуването си през Галилея, покрай езерото, където Христос бе ловил риба и бе ходил между растенията и храстите, сега лишени от лятната си красота. Поспряха за малко край езерото, погледаха как патиците и калугериците се стрелкат и носят над главите им. После по настояване на Парменио продължиха по пътя си. Понякога отсядаха в села, бедни и бъкащи от бълхи, или в някой тамплиерски замък или аванпост. Най-сетне стигнаха и при собствения си гарнизон в Белия замък — високо в планините, каменна, самотна крепост с овален двор и извисяваща се кула, в която се намираха параклисът и водохранилището. Кастеланът се зарадва да види отново предишните членове на гарнизона си и да узнае всички новини. Изслуша ги, докато му разказваха за мисията си и въпреки че се изненада, възстанови запасите им и лично ги проводи към последната част от пътуването им.