Дьо Пайен хвърли бърз поглед към Майеле, който се бе отдръпнал по-дълбоко в сенките. Едмънд виждаше само долната част от неговото брадато, изсечено лице на циник. Потрепери и протегна ръце към огъня. Разказът на Парменио събуди собствените му грешни блянове за забулените красавици, които бе зървал по улиците и из пазарищата, както и за младата жена, която бе заловил при онова нападение и която се бе притискала към него и бе шепнала как била готова да направи всичко, за да спаси живота си…
— Продължавай — промърмори той.
— Над портата на градината — пророни Парменио — имало послание, гравирано със сребро и инкрустирано с брилянти. — Той млъкна, сетне додаде: — То гласяло следното: „Определен от Бог, Господарят на света разчупва оковите на всички, нека всеки възхвалява името му.“ Но както и да е — Тиери сви рамене, — федаините се събуждали след предизвикания от опиума сън отпочинали и освежени. Били уверявани, че ако изпълняват заповедите на господаря си, онова, което току-що били изживели, щяло да бъде тяхно през вечността. Колкото до цялата истина — Парменио направи гримаса, — това може би са легенди, слухове или бляновете на някои хора, ала асасините са истински. Те са лешояди, събрани на каменистите върхове, дебнещи за плячка ниско долу в равнините. Дори само сянката на крилете им всява страх.
— И сега нашият велик магистър желае да работим с тях? — попита Дьо Пайен.
— А защо не? — тонът на генуезеца стана обвинителен. — Казват, че асасините и тамплиерите имат много общо.
— Не!
— Едмънд, наистина е така, имат много общо помежду си: основното им правило — подчинение пред господаря, кралство в кралството, отдаденост на войната, разбиранията им. Е, добре — Тиери въздъхна и се изправи на крака. — Сигурен съм, че утре ще се срещнем с тях.
На следващата сутрин те напуснаха пещерата и започнаха изкачването си към Хедад. Наложи се да слязат от конете си и да ги водят заедно с товарните кончета. Отначало въздухът бе така студен, че на Дьо Пайен му се струваше, че камъните ще се пропукат. Спусна се мъгла, подобна на армия от привидения, поглъщаща всички звуци и заглушаваща слуха им. От време на време изпищяваше птица с пронизващ, остър глас. Един от провансалците им рече, че това не било пернато, а предупредителен вик на съгледвач. Друг го поправи, че можело да е изгубена душа. Сетне слънцето се издигна бързо и уверено и мъглата изчезна, за да разкрие пейзаж, осеян с яки скали, ниски дървета и жилав прещип. След един завой на пътя спряха. Върху огромна канара близо до пътеката бяха грижливо прострени кървави дрехи, сякаш за да съхнат на слънце. Малко по-нататък лежеше гол труп, добре закрепен за зъбера. Мъжът, турчин, бе пронизан от стрели. Тялото вече бе наядено от мършоядите, които не бездействаха. Дори докато хората минаваха, каните и мишеловите се спускаха върху камъка, размахваха оцапаните си с кръв криле, нетърпеливи да продължат с пиршеството си.
— Предупреждение — прошепна Парменио.
Мъжете подминаха и други зловещи сцени: кожи и черепи, натъпкани в процепи, вече превърнали се в гнезда на птици и гущери, още окървавени одежди и осквернени трупове. Стигнаха едно дере с тесен като игла проход, в който скалните стени се издигаха отвесно над тях. Мъжете прекосиха клисурата и излязоха на плато, потънало в зеленина и прещип, простиращо се към чепатия връх на Хедад и замъка на асасините. Каменоделците на Стареца се бяха показали като много съобразителни. Бяха използвали широк, издаден ръб, току под върха, за да построят крепостта си с дълги назъбени стени, с извисяващи се кули и бойници. Всяка армия, решила се на обсада, щеше да намери мястото за непревземаемо. Голата, брулена от ветровете местност не би изхранила хората и животните, а замъкът се възправяше на скала, отвесна от всички страни. Основната, подсилена порта беше отделена от платото чрез дълбок ров — дълъг изкоп през равнината, който можеше да се премине само с помощта на спускащ се въжен мост, който лесно можеше да бъде прерязан или вдигнат в случай на нападение. Дори враждебни сили да успееха да преминат ямата, укрепленията отвъд бяха впечатляващи. Портата бе оградена от двете страни с кули от гладки четвъртити камъни, като всяка бе поне стотина стъпки висока и десет — широка. От двете страни на кулите се простираше стена, назъбена и подсилена, изпъстрена с тесни бойници. Дьо Пайен и спътниците му гледаха в захлас този страховит дом на войната, черен и заплашителен на фона на изсветляващото синьо небе — непоклатим каменен силует, орлово гнездо, защитаващо обитателите си от нападения. Едмънд разгледа укрепленията. Беше невъзможно за превземане, помисли си той, Хедад можеше да бъде удържан само от стотина мъже. Крепостта в много отношения му напомняше на тамплиерските замъци, построени на подобни усамотени места.