— Какво очаквахте, господарю Дьо Пайен? Шайка убийци, скитници, крадци от бедняшките махали?
— Минахме покрай трупове.
— Не толкова много, колкото виждам, когато влизам в Йерусалим или Триполи — отвърна Утама. — Елате, баща ми чака.
— Баща ти е шейх Ал Джебал?
— Не точно — засмя се Утама. — Нашият велик магистър живее в Аламут, а моят баща — Низам — е неговият халиф в тази планина, въпреки че може, ако пожелае, да ползва господарските си титли.
Той отново ги поведе през централния двор в голямата кула. Дьо Пайен повторно се смая. Кулите на франките бяха студени и голи, сурови военни постройки. Тук бе различно. Прозорците бяха големи и така хитроумно поставени, че да улавят слънчевата светлина през целия ден. Подът бе мозайка от плочки, поставени близо една до друга, образуващи сложни, заплетени геометрични фигури в различни цветове. Яркоцветни драперии украсяваха стените. Кошници с набрани цветя и зрънца ароматни подправки пръскаха деликатни благоухания във въздуха, вече пречистен и сладък от смирната, поръсена върху мангали с горящи въглени.
В просторно преддверие, под погледа на Утама и неговите хора, тамплиерите свалиха всичките си горни дрехи, кожените ботуши и рицарските си ръкавици. Майеле пожела да задържи меча си, ала Дьо Пайен поклати глава, а Утама промърмори, че подобни оръжия няма да им бъдат необходими. Донесоха им плата с безквасен хляб и бокали с вино. Тримата тамплиери ядоха и пиха, знаейки, че веднъж приели гостоприемството на асасините, щяха да бъдат в безопасност. После измиха лицата и ръцете си в розова вода и се избърсаха с меки вълнени кърпи. Предложиха им дрехи и сандали. Утама, със спокойно лице, прошепна молитва на арабски и натри челата им със сладко ухаещо миро. Сетне се отдръпна и се поклони без каквато и да е било следа от присмех.
— Елате — рече и отново ги поведе нагоре по някакво стълбище, чийто каменен под бе покрит с мека материя, а към стената бе прикрепен за удобство полиран дървен парапет. Минаваха покрай стълбищни шахти и тесни пролуки, а навсякъде имаше стражи със сини плащове и лица, скрити от плетени ризници, въоръжени със сребърни щитове с кървавочервени издатини и извити ятагани в алени ножници.
Залата за аудиенции, в която ги покани Утама, бе наистина забележителна. Блестеше като съкровищница; резбованите греди на тавана бяха инкрустирани със злато, сребро, малахит и други скъпоценни камъни. Огромни прозорци, гледащи към слънцето, бяха покрити с тънки воалени завеси, които позволяваха на въздуха и светлината да влизат, ала отпъждаха мухите, насекомите и прахоляка. Стените бяха украсени с резбовани екзотични птици с емайлирани сребърни пера, с вградени големи рубини наместо очи. Подовете бяха покрити с най-хубавото кедрово дърво на Ливан, лъснати и пропити с благоухания, застлани тук-там с най-разкошни турски килими. Изящните мебели от акация бяха излъскани до блясък, а край стените бяха наредени меки дивани, отрупани с дебели възглавници със златисти ресни.
Централното място за срещи бе заградено с двойни завеси от обточена със злато щавена кожа, украсени със сложни сребърни плетеници. Завесата бе дръпната встрани и тримата тамплиери бяха настанени на възглавници, поставени пред малки квадратни маси. Отрупани с плодове купи, блюда със сладък хляб и украсени с филигран бокали, пълни с вино, бяха наредени до изящни чаши от венецианско стъкло с бавно топящ се шербет. От другата страна на трапезата седеше Низам, ограден от своите федаини, облечени в чисто бели дрехи с червени пояси около кръстовете. Тъмнокожите воини, с дълги коси гледаха, без да мигат, докато гостите им се покланяха и присядаха на земята.
— В името на Милостивия — устните на Низам едва помръднаха, ала гласът му бе силен — ви приветствам, пътници, приятели, почитани гости.
Халифът бе белокос, брадата и мустаците му бяха старателно подстригани. Лицето му бе кръгло, с меко изражение, усмихнати очи и пълни червени устни. Той носеше сребърна одежда и извезана със златен брокат къса кървавочервена пелерина на раменете. Усмихна се на Дьо Пайен и ги покани да хапнат и пийнат. Утама остави кожените дисаги с писмата до Едмънд.
— Яжте и пийте — прошепна им той. — Баща ми ще ви каже кога да предадете посланията си.
Дьо Пайен се подчини. Федаините се отпуснаха и забъбриха помежду си. Низам се хранеше бавно. От време на време се усмихваше на Утама и после на Дьо Пайен. Тамплиерът опита от виното. Беше вкусно, без съмнение от най-доброто грозде на Гаскония или Бургундия. Най-сетне владетелят се облегна назад и попита за пътуването им и за новините от Йерусалим. Беше любезен и докато разказваха вестите, той показа, че бе наясно с всичко, което се случваше по света. Най-накрая прикани с жест да му предадат писмата. Леко разтревожен, Едмънд му ги подаде. Сега погледът на Низам беше студен и пресметлив, сякаш си бе припомнил нещо, което бе събудило у него гняв или недоволство. Утама им пошепна, че трябва да се оттеглят. Щом излязоха от залата за аудиенции, Майеле настоя да узнае кога ще получат отговор. Дьо Пайен просто се взираше през прозореца, все още обезпокоен от враждебния поглед на владетеля. Прикрито под любезностите и щедрото гостоприемство, това място бе гнездо на интриги, в което се проливаше кръв. Утама бе зает и разговаряше с другите двама тамплиери, ала когато Едмънд се присъедини към тях, младият асасин го дари с благосклонна усмивка.