— Не знаеше ли, тамплиере? За прачичо ти, Юг дьо Пайен, и дядо ти, Теодор Гърка? Някога те преследвали баща ми из тези планини. Не успели да го заловят, ала убили двамата му братя. Кръвна вражда има между нас. Вашият велик магистър, Бернар дьо Трамле, не те ли предупреди? — Сега вече Утама не се усмихваше. — Явно не е, след като ти дори не знаеш историята!
Глава четвърта
Братята от Храма държаха определени крепости в близост до земите на асасините.
— И сега, въпреки обещанията ви, че няма да ни навредите — ожесточено запита Дьо Пайен, опитвайки се да скрие страха, смразяващ кръвта му — ще бъда ли убит, а голото ми тяло положено на някоя канара?
Утама го изгледа мрачно и после прихна да се смее, с приведена глава, пляскайки бедрата си.
— Така ли мислиш? — ахна той и лицето му отново върна мрачното си изражение. Едмънд се зачуди дали този мъж бе с всичкия си. — Така ли мислиш? — викна Утама и сграбчи ръката на Дьо Пайен. — Тук си в безопасност. Ще ти покажа кого провесваме на скалите.
Той извика някакви заповеди към свитата си, а един от мъжете забърза нанякъде, докато Утама почти повлече Едмънд по стълбите на централната кула. Денят се оттегляше, небето притъмняваше. Гарнизонът сега бе зает, а първият вечерен хлад напомняше за себе си. Всички замръзваха при появата на Утама и тамплиерите. Мъжете от свитата се суетяха наоколо. Един от тях донесе на асасина здрав рогов лък и колчан със стрели. Синът на владетеля издаде редица заповеди, докато премяташе през рамо колчана. Сложи стрела в лъка и застана на ръба на най-горното стъпало. Иззад кулата хората от свитата избутаха мъж с оковани ръце и крака. Измъкнат от тъмницата, той бе целият в мръсотия и гнила слама, ала въпреки всичко крещеше обиди към Утама. Асасинът му отвърна по същия начин и посочи към портата. Затворникът се изсмя и направи подигравателно движение. Веригите бяха разхлабени. Дьо Пайен предусети какво щеше да се случи. Даваха шанс на пленника. Оковите бяха махнати и човекът затича, нарочно движейки се на зигзаг. Утама вдигна извития лък и дръпна усуканата тетива. Зъбчатата стрела, с орлови пера в края, полетя. Едмънд помисли, че няма да улучи, но точността на асасина бе смразяваща. Стрелата покоси бягащия мъж точно под врата, запращайки го напред. Затворникът падна на земята, после се изправи и се олюля още крачка-две, преди втората стрела да се забие дълбоко в гърба му. Мъжът вдигна ръце като за молитва и отново се строполи. Хората от гарнизона се върнаха към работата си, докато Утама тичаше надолу по стъпалата. Пробяга разстоянието с извадена кама, дръпна за косата главата на мъжа и преряза гърлото му. Кръвта зашуртя на земята в нарастваща тъмна локва. Утама избърса ножа си в трупа на непознатия и се върна при тях. Усмихна се на Дьо Пайен.
— Тамплиере, той ще бъде провесен на скалата! Беше убиец, пратен тук от принцовете на равнините, за да погуби баща ми. Ти не си дошъл за това, нали?
Дьо Пайен само го изгледа. Разпозна душата на Утама, същата като на Майеле или неговата — убиец, обитаващ този дом на кръвта.
През следващите няколко дни Дьо Пайен и спътниците му обсъдиха всичко научено — нападението срещу Аскалон, кръвната вражда между Низам и семейството на Едмънд и факта, че великият магистър не ги бе известил за нея.
— И ти никога не си знаел за тази вражда? — настоя отново Майеле.
— Не! — отвърна му той. — Родителите ми са умрели, когато съм бил невръстно дете. Дядо Теодор и лейди Елеонор ден и нощ ме поучаваха колко славен е Орденът на Храма. Само Бог знае какво всъщност е извършил прачичо ми. Дьо Трамле навярно знае и въпреки това нито веднъж не е споменал за кръвна разпра с предводителя на асасините — той замлъкна. После добави: — Нито Тръсел, който винаги ме е съветвал. Дали това, че съм тук, е просто съвпадение…?
Едмънд умишлено не довърши въпроса си и огледа стаята, в която се бяха срещнали за вечеря. Вече от четири дни бяха в Хедад, ала Низам не ги бе повикал отново. Утама си оставаше техният винаги засмян и щедър домакин, но Едмънд се чувстваше много неловко в негово присъствие. Асасинът бе кръвожаден насилник, който щеше да се чувства в свои води в свитата на някой велик франкски лорд или в казармите на Храма. Дьо Пайен погледна към Майеле, който внимателно дъвчеше силно подправените късчета агнешко, докато Парменио мрачно се взираше в чашата си с вино. След пристигането им генуезецът се бе захванал да изследва крепостта, приел облика на любопитен пътешественик, нетърпелив да научи повече. Беше станал по-открит с Майеле, който на свой ред бе започнал да разкрива малко по малко миналото си и особено участието си в гражданската война между крал Стивън и Хенри Фицемпрес.