— Бях в свитата на Джефри дьо Мандевил, графа на Есекс — заяви той, когато двамата с Дьо Пайен се качиха на върха на кулата, за да се насладят на гледката. — Страховит началник е той, Едмънд. Сражавахме се из студените, мрачни мочурища на Източна Англия. Превзехме абатството на Рамзи и го укрепихме. Е, свещениците ни отлъчиха и ни проклинаха, докато се хранехме, облекчавахме, или спяхме и ходехме! Горчиво време бе това — рече той и замлъкна.
— И какво стана?
— Обсаждахме един замък в Бъруел на брега в Есекс. Граф Джефри бе ранен със стрела в главата. Раната не беше голяма, ала се замърси и възпали. Издъхна, изреждайки греховете си, ала църквата отказа да му устрои подобаващо погребение. Тамплиерите разбраха за това. Те милостиво прибраха трупа му и го откараха в дома си в Лондон, близо до имението на епископа на Линкълн. Църквата обаче отново отказа погребение, защото Дьо Мандевил умрял in peccatis — в грях, затова тамплиерите провесиха ковчега му на един тис в гробището си. — Майеле се изсмя остро. — Значи сега е на осветена земя, но не и в нея! Е, както и да е — той продължи, — моите грехове са също толкова многобройни и обагрени в алено. Тамплиерите бяха единствените, които имаха милост, така че… — Майеле се облегна на назъбената стена, позволявайки на планинския бриз да докосва набръчканото му жестоко лице. — Когато ми наложиха покаянието, станах послушник и ме изпратиха в Светите земи. — Филип се извърна и сграбчи рамото на Едмънд. — Но достатъчно за миналото. Нека се заемем с настоящето. Господарят Утама ни показа как се стреля с лък, нека му върнем комплимента.
Двамата слязоха в двора за упражнения зад кулата, където федаините и стражите в сините одежди упражняваха уменията си. Майеле настоя да покаже уменията си. Накара да доведат коня му. Представи безупречната си подготовка за турнир: ловкостта, необходима за двубоя и сблъсъка, движенията на меча и камата в схватка отблизо, както и ползването на лъка и хвърлянето на копие. Дьо Пайен, който бе свикнал да наблюдава най-добрите от ордена да се съревновават в двубои, бе истински впечатлен, също като Утама и свитата му. Майеле бе отличен ездач; рицар и жребец станаха едно, мълниеносни и безмилостни. Той направляваше коня с колене, докато стискаше щита, копието, боздугана или меча. Някои от федаините пожелаха доброволно да играят ролята на негови противници. Тогава Филип показа ужасяващата красота на рицар в битка, въртеше се и се извиваше, използвайки коня си, за да сломи врага, докато връхлиташе с острието и ромбовидния щит, за да разпръсне, раздели и победи противниците си. Когато свърши, Утама сам начена хвалебствията. Майеле обаче просто сви рамена, намигна на Едмънд и се пошегува, че се надявал двамата с домакина им да не се срещнат никога в битка.
Хитрата идея на Майеле да представи пред федаините силата на воините тамплиери не бе напразна — напрежението от безмилостната проява на сила от страна на Утама бе уталожено и тримата мъже се сближиха. Парменио довери на спътниците си какво бе узнал за замъка, как бе проучил всяка странична вратичка и местенце за внезапно нападение за в случай, при който можеше да им се наложи да напуснат по-рано, отколкото домакините им очакваха. Дьо Пайен остана с подозрението, че Парменио търси и нещо друго, нещо, което не споменаваше. Въпреки това той осъзна, че бе важно да поддържа добри отношения с другарите си. Всеки ден те навестяваха провансалците, а вечер тримата се събираха, за да обсъдят събитията от изминалия ден или да слушат историите на Майеле за военните походи из мрачните тресавища на Източна Англия. Може би беше от скука, ала съзнанието, че бе напълно безсмислено да гадае какви са тайните планове на Дьо Трамле, или намеците, че той имал намерение да ги прати в Англия, направи Едмънд нетърпелив да научи повече за гражданската война, развилняла се там. На Майеле толкова му и трябваше. Той разказа как Стивън и синът му Юстъс били вкопчени в смъртна схватка с Хенри Фицемпрес от Анжу; как Хенри — млад, безмилостен и пълен с енергия — бил решен да завоюва английския трон и да смаже бароните, чиито тежки вражди удължавали войната. Едмънд подозираше, че Филип е верен на Хенри Фицемпрес, тъй като старият му господар — Джефри дьо Мандевил — бил твърд противник на крал Стивън. Накрая, както всяка вечер, разговорът се завъртя около причините да бъдат изпратени в Хедад и скритите намерения на Дьо Трамле. Още с напускането на Триполи Едмънд беше приел като Божа истина факта, че асасините са виновни за убийството на граф Реймон. Вярваше, че великият магистър има тайно доказателство за това. Това убеждение обаче скоро бе разтърсено из основи.