Най-сетне Утама ги повика да говорят с баща му и неговите съветници. След като спазиха обичайните официалности, Низам се приведе напред и посочи Дьо Пайен. Заговори бавно на „лингва франка“, като изброяваше на пръсти аргументите си:
— Разбирате — той погледна Майеле и Парменио, — че ние нямаме нищо общо с убийството на Реймон от Триполи, нали? Истина е — той кимна, — че имахме дрязги с графа, неразбирателства, но не му пратихме предупреждение, нали? — Дьо Пайен бе принуден да се съгласи. — И не открихте трупове?
Едмънд и спътниците му отново кимнаха в знак на съгласие.
— Ала ние бяхме там — рече Майеле. — Чухме виковете. Видяхме камите, украсени с вашите червени ширити. Бяха намерени две такива, както и един от медальоните ви.
— Всеки глупак може да вика Бога! — незабавно последва острият отговор на халифа. — Ками, червени ширити и медни медальони могат да бъдат купени на всеки пазар или тържище. Само защото една жена има мамещи очи, това не значи, че е уличница. — Низам си пое дълбоко въздух. — Какво доказателство имате? — настоя той. — Всъщност защо ние, асасините, както ни наричате, да сме виновни, защо не вие, тамплиерите?
— Невъзможно — отвърна Дьо Пайен. — Ние бяхме изпратени да го защитаваме.
— И се провалихте — Низам се усмихна. — Господарю Едмънд, моля ви да помислите внимателно. Какво си спомняте?
Дьо Пайен мълчаливо обмисли казаното. Не бе размишлявал истински за онези няколко мига — убийците, устремени напред, облечени в дългите си роби, мъжете с ножовете, връхлитащи към него, кървавата, прашна буря, граф Реймон, който се свлича от коня си и пада на земята.
— Не и Храмът! — прошепна той, докато Майеле шумно изказваше собствените си възражения.
— Господари — Низам вдигна чашката с шербет в мълчалива наздравица, — не казах Храма, а тамплиерите. Нима един от вас не бе отлъчен? Знаем за ужасните събития в Йерусалим, за отвратителните убийства, обвиненията в магьосничество, знаем, че някои тамплиери са се отдали в служба на тъмните властелини на мрака. — Той се усмихна на безмълвието им и посочи прелестната фреска, изобразяваща птица на стената вляво от него. — Паунът на Гавраил29 — обясни владетелят — той вижда всичко.
— А пък вие, господарю, имате хиляди гълъби — отвърна Дьо Пайен.
Низам остави чашата си и се присъедини към смеха на другарите си, пляскайки с ръце от веселие.
— Много добре, много добре, господарю Едмънд, събуждате се от съня си. Знаем какво се случва в Храма и в Свещения град. И по-точно — той задъвка долната си устна, — ние знаем всичко за отлъчването на Уокън и за изчезването на Берингтън. Знаем това не само заради Паунът на Гавраил, о, не — рече той и се взря мрачно в Дьо Пайен, — знаем, защото Уокън дойде тук. Помоли за помощта ми. Отказах му я. Възможно ли е той да има пръст в убийството на графа?
— Потърсил е помощта ти? — намеси се и Майеле. — Защо?
— Господарю — отвърна Низам, — ние не се различаваме много от някой от вашите манастири или тамплиерски домове. Не сме планински главорези. Видяхте как живеем в нашето общество. Вярно е, екзекутираме онези, които искат да ни навредят. Ала нима вашите лордове и абати нямат право да ползват секира, примка, въже и затвор, или пък властта да екзекутират престъпници на бесилките си? Мнозина са идвали тук, за да дирят помощ. Нашите обичаи за гостоприемство са най-строги. Такива гости са добре дошли. Вашият брат рицар не бе изключение. А и къде всъщност можеше да избяга той? Вашият орден се бе обърнал срещу него.
— Какво искаше той? — бързо попита Дьо Пайен. — Какво ви каза?
— Беше се превърнал в просяк — заговори Утама, — окъсан, мръсен и преследван. Не се преструваше. Трябваха му храна, пари и дрехи. Бяхме длъжни да му помогнем. Разказа ни как бил изключен от ордена заради някакви престъпления. Не ни каза какви, ала настоя, че е невинен. Беше решен да стигне Триполи, да потърси помощ и да се качи на кораб, отпътуващ за родната му страна. Спомена едно пристанище — Дув… — Утама се затрудни с думата.
— Дувър — предположи Майеле.
— Дувър — съгласи се Утама. — Уокън не бе заплаха за нас. Защо да папаме ръцете си с тамплиерска кръв? Дадохме му каквото можахме, осигурихме му закрила по пътя му до равнините, и така… — Младият мъж се заклати напред-назад на мястото си. — Възможно ли е такъв човек да е убил граф Реймон? Да не би да е потърсил помощта на графа, а той да го е отритнал? Господарю Майеле, видяхме вещината ти с оръжията. Не беше ли и вашият покоен събрат мъж на меча, воин?
29
Така наречените очи върху опашката на пауна са били приемани за символ на множество неща, едно от които е всевиждащото око на Бога. — Бел.прев.