За да се успокои, той си припомни някогашната утринна служба за ръкополагане. Как бе получил мантията на ордена, вълнения шнур за талията, символизиращ целомъдрие, и меката шапка — символ на подчинение, всичко това запечатано с целувката за мир на великия магистър. Преди не повече от две години, макар сега да му се струваха като векове! Беше пристигнал в тамплиерския двор в Йерусалим, облечен с най-хубавите си дрехи. Там бе посрещнат от тамплиери сержанти и преведен през големия плочник до покоите на рицарите тамплиери. Бяха минали покрай портали, колонади и сводести галерии, осветявани от мъждиви лампи, а застланите с каменни плочи подове бяха отразявали звука от всяка стъпка. След като бе благословен и помазан в едно преддверие, той беше въведен в голямата зала, където чакаха тамплиерите; червеният кръст се открояваше на белите им мантии, на главите си носеха меки копринени шапки, а ръцете им, облечени в ръкавици, държаха дръжките на извадени мечове. В онази зала, подобна на пещера, студена и мрачна, сред отблясъците от светилници, раздвижващи сенките, Дьо Пайен се бе заклел със страшна клетва, че е достоен за рицар, законороден и в добро здраве. Че е верен последовател на католическата вяра според каноните на Рим, че не е женен и е свободен от такива връзки. Там, в мрака, близо до конюшните, където едно време Соломон държал конете си, на съвсем малко разстояние от мястото, където Спасителят бе проповядвал и откъдето бе прогонил търговците, там се изричаха клетвите на белите рицари. Бернар дьо Трамле, великият магистър, бе обявил предизвикателството със силен глас:
— Трябва напълно да се отречеш от собствените си желания. Да се подчиниш на чуждите. Трябва да постиш, когато си гладен. Да стоиш жаден, когато ти се пие. Да бдиш, когато си уморен.
Дьо Пайен беше отвърнал:
— Да, господарю, ако такава е Божията воля.
Беше прозвучало като шепот. След като се закле, се бе състояла церемонията, докато редиците тамплиери пееха псалма: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно.“13
Вече ръкоположен, той бе отведен в трапезарията, за да получи поздравленията на дядо си и баба си — Теодор Гърка с неговата мързелива усмивка и приятни маниери и достолепната Елеонор, сестра на великия Юг дьо Пайен — основател на ордена. После двамата се бяха върнали в Ливан, а той бе останал в Йерусалим, за да се подложи на строгата дисциплина и обучението, за да стане Беден рицар на Христа.
Дьо Пайен бе настанен в най-скромната част от обиталищата на тамплиерите. Подчинението бе тежък факт, не избор, а ужасните лишения бяха неизменният фон на деня и нощта. Спеше с дрехите си на легло, което всъщност бе килим, проснат на пода, с една запалена свещ от едната си страна и оръжията си, готови за ползване, от другата. Сънят му непрестанно бе разкъсван от призивите да се спазват молитвените последования от „Часослов“-а14. Оскъдните ястия бяха и единствените. Трудни упражнения с меч и копие в ослепителната жега по пладне, пратена от демоните, бяха всекидневно изискване. Ловът и жените бяха строго забранени, налагаха се жестоки наказания за престъпването на правилото: четирийсет дни пост за удряне на другар. Изпадналите в немилост трябваше да клякат на пода с кучетата и да ядат тяхната храна, и не биваше да опитват да гонят животните.
Веднъж преминал обучението, Дьо Пайен бе изпратен да пази прашни пътища, минаващи през мрачни проходи или опърлени пясъчни пустини с пръснати из тях оазиси, в които скъпоценната вода бълбукаше изпод сведените стволове на смокинови, терпентинови дървета и финикови палми. Беше служил като придружител на поклонници, които слизаха на брега, нетърпеливи да прекосят страната и да коленичат в сянката на базиликата на Гроб Господен. Беше охранявал търговци с товарите им от конопени торби, кожени чанти, ракитени кошове и ракли, натрупани върху гърбовете на потни носачи; както и важни пратеници, сановници и чиновници. По време на тези мисии се бе сблъсквал с брадатите мъже от пустинята, които имаха сурови лица и изскачаха като вихрушки от прахта, развели зелените си флагове и надали бойни викове. Заедно с други тамплиери бе преследвал тези мъже в безводните земи, из които слънцето ги налагаше безмилостно като боздуган, търсейки лагерите на пустинните влечуги, както ги наричаха, дирейки оранжевите им шатри, нападайки и убивайки, следейки техните главатари, скрили глави в тюрбани и тела в кадифени одежди със сребристи пояси. Жени и деца бяха падали, стъпкани от копитата на устремения му жребец. По време на едно такова нападение той бе пленил млада жена, която бе успяла да избяга и да се скрие дълбоко в пустошта. Беше го умолявала да я пощади, притискайки тяло в неговото, кръшна талия о ризницата му, пълнейки шепите му с твърдите си гърди, а устните и очите й бяха обещавали всичко. Беше се извърнал, препъвайки се от страх пред такова изкушение, а когато отново се бе обърнал с лице към нея — тя бе изчезнала.
14
Църковна книга с молитви за последователно изпълнение в различните часове на денонощието. — Бел.прев.