Дьо Пайен се взря в него и рече:
— Звучиш повече като свещеник, отколкото като лечител.
Писъци се разнесоха над площада. Три силуета заобиколиха ъгъла и се затичаха към църквата, бързи като сенки, препъваха се в труповете и се озъртаха плашливо през рамо. Почти бяха стигнали стъпалата на храма, когато се появи и преследвачът им, облечен в бяло, с глава, скрита в качулка. Майеле! Яздеше коня си в тръс през площада, после поспря. Забеляза Едмънд, но с нищо не показа, че го бе познал. Вместо това хладнокръвно вдигна сарацинския си рогов лък, опъна тетивата, отпусна я и сетне отново я опъна. Всяка стрела изскочи като проклятие, бърза и смъртоносна. Двама от мъжете се извиха, щом зъбците се забиха дълбоко в гърбовете им, третият, стиснал в шепата си скъпоценности, изкачи наполовина стълбите. Ала Филип беше убийствено точен. Стрелата се впи във врата на бягащия мъж, острието й разкъса меката потна шия. Човекът рухна, ръсещ кръв, а Майеле мълчаливо поведе коня си през площада, сетне спря и се ухили на Дьо Пайен.
— Бяха неверници, мародери.
— Имаш ли доказателство?
Майеле посочи последния убит:
— Откраднал е дарохранителница.
— Това не е дарохранителница — Едмънд посочи с меча си. — Накити са. Бягал е, за да се спаси. Да намери убежище, невинен, Филип, като толкова много, които погинаха днес.
— Виновен, невинен? — Майеле закачи лъка на седлото си. — Кой може да отсъди освен Господ? Нека той реши…
Глава втора
Рядко едно начинание, поначало порочно, има добър край.
Едмънд дьо Пайен, покрил бедра с долната си дреха, клечеше близо до вратата на голямата трапезария в дома на тамплиерите, построен на ъгъла на големия плочник в сърцето на старото храмово ограждение в Йерусалим. Почеса се по гърдите, където потта се стичаше, прогони мухите и се опита да не обръща внимание на огромните ловджийски хрътки, които искаха да отмъкнат хляба му. Стисна бокала си, преливащ от вино, и ядно изгледа Майеле, който беше облечен като него самия. Двамата изтърпяваха наказание заради хаоса в Триполи. Клането беше приключило, когато знаменосецът на Балдуин III, краля на Йерусалим, тържествено бе преминал през града с тръбачи и глашатаи, заповядващи кръвопролитието да бъде прекратено под страх от смъртно наказание или осакатяване. Бесилата скоро бяха окичени с труповете на онези, които бяха дръзнали да не се подчинят. Повелята бе наложена с обезглавявания, отсичане на крайници и кастрации, а кралското знаме бе издигнато пред църквата. Дьо Пайен и Филип бяха отпътували за замъка, само за да бъдат незабавно арестувани по изрична заповед на великия магистър Бернар дьо Трамле, който бе наредил двамата тамплиери да бъдат съблечени, оковани и върнати опозорени. Бяха прекарали две седмици в тъмниците на Храма, а после бяха освободени, но само за да бъдат подложени на други наказания и унижения.
Едмънд алчно изпи разводненото вино. Опита да срещне погледа на Майеле, ала той бе прекалено зает да дояжда хляба си, преди това да направят хрътките. Дьо Пайен се озърна към залата, към подиума, издигащ се под знамето на Храма — черен кръст, пришит на платно от златоткан брокат. Бернар дьо Трамле седеше там заедно със сенешалите си, с писарите и другите мъже на служба в ордена. Всъщност, замисли се Едмънд, той не харесваше Дьо Трамле — наперен мъж, горделив и арогантен, с гневно разширяващи се ноздри; душа, която не бе богобоязлива, нито почиташе хората. Червенокос, избухлив и сприхав, Бернар бе бичувал Едмънд и Майеле с презрителните си думи, обвинявайки ги, че се бяха провалили със закрилата на граф Реймон, че не бяха заловили или погубили нападателите му. В присъствието на всички братя той ги беше осъдил на това. Сега седеше и пируваше на подиума, пиеше от стъклен бокал — най-добрата защита срещу отровителство, докато Дьо Пайен и Филип клечаха на пода сред псетата. Едмънд се зачуди дали да не излае и се усмихна сам на себе си. Хвърли отново поглед към Майеле, който седеше подпрял гръб о стената и глозгаше кокал с полуусмивка на лице.
— Едмънд дьо Пайен — прошепна той, — благороден член на благородно семейство.
Гласът му бе натежал от сарказъм. Едмънд не възрази. Майеле бе негов брат, рицар, странен кръвожаден мъж, очевидно лишен от всякакво чувство за страх. По време на срещата на ордена, на която двамата бяха съдени и наказани, Майеле шумно бе протестирал и защитил невинността си, спорейки разгорещено с господаря Дьо Трамле, крещейки, че бе по-добре великият магистър да разкрие причината за убийството на граф Реймон и да настоява за пълно разследване на случката от страна на папския нунций. Бернар също бе изкрещял в отговор, преди да заповяда и на двама им да се съблекат и да се проснат на земята пред първенците на ордена. Дьо Пайен беше изпълнил повелята, ала Майеле се бе възпротивил и затова бе хванат, разсъблечен насила и набит с жилава пръчка. Моравите линии и синините вече бяха избледнели и кожата бе заздравяла, но Майеле не прости, нито забрави побоя и жестокото унижение.