Изтощена и почерняла от дима, с прогизнала от пот рокля и коса, цялата в сажди, Елеонор се върна в шатрата си. Тя обви две от завивките около себе си и зачака братята от «Дверите на Храма» да излязат от ужаса, който вилнееше недалече от лагера. Нападението се бе провалило. Наоколо се носеха писъците на мъже, жени и деца, получили ужасни обгаряния от огъня. Воплите и оплакването на мъртвите раздираха въздуха като смразяваща кръвта песен. Симон се появи отнякъде с един малък мях и я принуди да преглътне няколко пъти от виното, а после и сам се свлече до нея и започна жадно да пие. Накрая всички се върнаха: Юг, Годфроа, Теодор, Алберик и Белтран, с почернели лица, набраздени от струйки пот. От умора едва смогваха да държат чаша в ръцете си. Съблякоха ризниците си, свалиха коланите си, разхлабиха каишки и захвърлиха кожените си елеци на земята, после и сами се проснаха на нея, зажаднели за вода и вино, каквото и да е, само и само да отмият лепкавата прах, полепнала по гърлата и очите им.
Елеонор направо всичко по силите си, за да им помогне. Полузаспал, Теодор, промърмори, че можела да открие още вино и вода в тайно скривалище в земята в неговата шатра. Тя излезе забързано и ги донесе. Известно време седяха, пиеха и се грижеха за незначителните си наранявания. Елеонор отиде до прага на шатрата и впери поглед в сгъстяващия се мрак. Норбер и Иможен ги нямаше. Тя се върна и заразпитва останалите, но те само клатеха глави и отвръщаха изтощено, че не знаят нищо. Елеонор забрави собственото си изтощение. Видя проблясващите светлини от факлите — мнозина се измъкваха от лагера, за да търсят своите мъртви или да ограбват трупове. Задърпа Симон за ръкава.
— Донеси лък, меч и нож — прошепна тя.
Писарят я погледна така, сякаш се канеше да й откаже.
— Иможен и Норбер — просъска тя. — Не можем да ги оставим там, на бойното поле.
— Те са мъртви — тросна се той.
— Може да са ранени — отвърна му с шепот. — Симон, през нощта хищниците — и четириноги, и двуноги, ще претършуват бойното поле. Норбер и Иможен сигурно са пострадали — не спираше тя, — а ние имахме късмета да оцелеем. Това е най-малкото, което можем да сторим за тях. Както и да е — грабна тя плаща си, — аз отивам.
Елеонор излезе от шатрата. Измина само няколко крачки, когато чу как Симон тръгва, пъшкайки и ругаейки, зад нея. Спря, взе поочукания арбалет и протрито кожено сандъче със стрели, и заслиза към мястото на кървавата битка. Нощта беше гореща и суха. Но дори ожесточената битка, която се беше проточила през целия ден, не можа да прекъсне песента на щурците и жуженето на другите насекоми. Чу се крясък на нощна птица. Сякаш в отговор излая куче. Елеонор и Симон се приближиха до първите постове, където група войници, насъбрани около огньове, пазеха безценните обсадни машини, балистите, малките стенобойни машини и огромната дървена кула, от която продължаваше да се носи воня на катран, сяра и овъглено дърво. Далече от защитната стена отекнаха удари на барабан. Елеонор видя проблясващите светлини и издигащите се под гърнетата и котлите пламъци по протежение на парапетите, сигурен знак, че защитниците на града бяха нащрек и дори готови за възможно нощно нападение. Предните постове на франките ги пуснаха да минат. Към бойното поле се спускаха и други тъмни фигури. Елеонор си напомни, че Иможен и Норбер бяха помощници като нея, че носеха вода, стрели и съобщения на бойците от другата страна на сухия ров. Върна се и помоли за факла група войници, които й се присмяха, но все пак й дадоха една, и двамата със Симон навлязоха в призрачното, зловещо осеяно с мъртви тела поле.
Носеше се непоносима смрад, вонеше на кръв и пепелища, а се долавяше и онази сладникава миризма на разложение, от която на човек му прилошаваше. Навсякъде по земята бяха пръснати трупове в странни, неестествени пози. Някои бяха с отворени очи и сякаш продължаваха да се взират невиждащо в мрака. Други лежаха присвити, сякаш полегнали да си поемат дъх. Вопли и писъци прорязваха нощта. Неколцина монаси вече се опитваха да измъкнат ранените и да ги отделят от мъртвите. На светлината от факлата се разкриваха покъртителни гледки — мъж, размазан под огромен камък, трупове с отсечени ръце, крака или глава. Лица, на които само очите бяха останали незасегнати. Изпепелената от слънцето земя беше станала лепкава от кръвта. Вече се навъртаха чакалите и душеха около подутите трупове — тъмни, подобни на кучешки сенки, които бързо се стопяваха в мрака с приближаването им. Елеонор отчаяно се оглеждаше. Мъртвите лежаха по един или на цели купчини. До тях допълзя на четири крака някакъв монах, подобен на страховито нощно създание, който обаче се оказа доста отзивчив. Беше французин — обясни им с пресеклив глас, че търсел ранени, както и умиращи, които се нуждаят от свещеник. Мърмореше под нос молитви, изслуша описанието на Иможен и Норбер, но завъртя отрицателно глава.