— Говори се, че ще тръгнем на юг през Италия — проговори тихо Иможен.
Елеонор се отърси от своята унесеност. Шумовете от лагера се засилиха: ловците обявяваха завръщането си от успешния лов и плячката си с изсвирвания с рог и викове.
— Моят брат не мисли така. Според граф Реймон планинските проходи към равнините на Ломбардия ще са непроходими, а пътуването по море от южна Италия до Гърция криело рискове.
Иможен кимна с разбиране, но Елеонор подозираше, че тя има мъгляви познания за картите. Самата Елеонор скоро след началото на похода осъзна, колко малко й е известно за света извън Компиен или Оверн. Всяка новост за нея беше странна и всеки непознат — враг, докато не се докажеше противното. Пътуването й само беше задълбочило тази нейна недоверчивост. Франките си имаха свои навици и бяха изключително подозрителни към всичко ново. Ако непознатите ги благословяха или ги срещаха с «Богородице Дево», всяко писмо или писмена заповед ставаха излишни. Пропуснеха ли да направят това, кръстоносците насочваха ръце към дръжките на мечовете или на камите. Разстоянията и новите кралства бяха само път, който трябваше да се извърви до Йерусалим, а той се намираше в самия център на света, както и го изобразяваха на картите. Юг и Годфроа бяха взели назаем прерисувани карти и показаха на Елеонор избрания от граф Реймон път: на изток през Италия, по северното крайбрежие на Адриатическо море, после на юг през Склавония до Дирахиум[18], който беше гръцко владение. Пътуването им струваше много усилия. Елеонор реши да се сближи с Иможен.
Нощем, докато спиш, говориш насън за управителя Робер.
— И за какво още? — отвърна й незабавно с въпрос Иможен.
Изсвири рог. Елеонор чу как Белтран призовава Братството от Храма на colloquium[19] под тяхното знаме. Доволна, че се измъкна от въпроса на Иможен, тя набързо грабна плаща си. Иможен направи същото и двете напуснаха шатрата. Елеонор извика един от планинците — присъединило се към тях момче, за да пази вещите й. Щом уредиха пазач на шатрата си, забързаха през мъглата. Лед сковаваше земята под нозете им. Заобикаляха локвите конска урина и мръсотиите, оставени от хора, коне и кучета. На входа на една от палатките огромен ястреб, кацнал на своя прът, нададе остър крясък и разпери криле, грабливите му нокти раздрънчаха звънчетата по каишките, с които го привързваха. Елеонор се зачуди колко ли ще издържи птицата на тоя мраз. Студът я щипеше по очите, носа и устата. Мъглата все прииждаше на талази — гъста бяла пара, от която нищо не се виждаше и всичко потъваше в сумрак. Най-после стигнаха до мястото на срещата между палатките и редиците вързани коне — покрита със скреж полянка. Пръснати из нея пращящи огньове лакомо поглъщаха сухи тръни и орлова папрат и излъчваха светлина и топлина. В средата на пръстена от огнища стоеше каруца, от която стърчеше прът с прикрепено на него знаме на Бедните братя. Зад нея стояха Белтран, Юг и Годфроа, сграбчили ритлите на каруцата. Със знаци ги подканиха да се приближат. Така и направиха, макар Елеонор и останалите да бяха застанали възможно най-близо до огньовете, за да се постоплят. Белтран наду ловджийски рог, за да стихне шумотевицата. Имаше силен глас и набързо си беше присвоил задачата да бъде техен пратеник и приносител на новини. Известно време запази мълчание, после предаде съобщението до тях, като актьор в пиеса или като трубадур, който рецитира поема. Юг и Годфроа гледаха навъсено. Елеонор хвърли поглед към брат си, който само поклати глава и отклони поглед. Отначало имаше добри новини.
— Останалите кръстоносни армии — заяви Белтран — се придвижват на изток. Някои от тях дори са близо до Константинопол. Удивителни знаци съпътстват франките от запад по пътя им — добави той. — В небето забелязали ята от странни птици, чиято подредба сочела на изток. Някои разправят дори, че имало чудна гъска, която щяла да ги води до Йерусалим.